Мрежата

Кланси Том

— Сериозно?

— Напълно. На Джей Гридли, техния спец по компютрите, от време на време му изпълнявам някои поръчки.

— Уха!

Дали му се стори, или Бела наистина се беше притиснала по-силно до него?

— Ще можем ли да го настигнем?

— Съмняваш ли се? Само се дръж здраво!

Неделя, 03.10.2010, 21:58

Грозни

Плеханов се прибираше след посещението на банката в Цюрих, когато забеляза

настигащия го мотор. В първия момент се притесни и смръщил вежди, се загледа в огледалцето за обратно виждане. Моторът се приближи и се опита да го задмине — доста неблагоразумно от негова страна, като се има предвид огромният камион, който приближаваше в насрещното платно. Моторът се размина с него буквално на косъм. Плеханов го проследи с любопитство. Така си и мислеше — бяха двама тийнейджъри и момчето искаше да се изфука пред гаджето си.

Нямаше повод за притеснение — ясно, че изобщо не им пукаше за него.

Луди глави! Плеханов въздъхна… Мислеха си, че откриват света. Вятър и мъгла…

Нямаше нищо ново под слънцето. Всъщност самият той изобщо не съжаляваше за изгубените илюзии и не би искал да се върне на мястото на тоя хлапак — да замени натрупания опит с лекомислието на младостта. Спомняше си какво е да те тресе хормонът и да си мислиш, че светът е в краката ти. Тепърва щяха да научат правилата на играта. А някои от тях животът щеше да изхвърли през борда.

Плеханов предпочиташе сегашната си възраст — вече беше врял и кипял, самият той щеше да диктува правилата. Време беше да изиграе картите си. И щеше да го направи по най-добрия начин.

28

Неделя, 03.10.2010, 14:20

Куонтико

Джей Гридли се носеше по шосето в Монтана, когато изведнъж във виртуалния му сценарий се вмъкна съвсем реален телефонен звън.

— Ало?

— Мистър Гридли? — звънна момичешки глас в слушалката.

Гридли смръщи вежди.

С личния му компютърен код разполагаха една шепа хора и никой от тях не би следвало да го нарича „мистър“.

— Кой се обажда?

— Името ми е Беладона Райт. Приятелка съм на Тай Хауард. Тай нямаше време да се обади и помоли мен. Спешно е! Мисли, че е открил синия корвет и в момента е по следите му. Ще ви дам координатите му в сценария… — избърбори момичето почти на един дъх.

— Къде се намира?! — възкликна Гридли.

Бела издиктува координатите и Гридли незабавно ги вкара във виртуалната програма на компютъра си.

— Благодаря ви за съдействието, госпожице Райт. Предайте на Тай, че идвам веднага. Доскоро!

Гридли понечи да се включи в сценария още на момента, но изведнъж се сепна — ако колата наистина беше търсената, възможно беше шофьорът също да е запомнил вайпъра — нямаше смисъл да рискува и да бие прекалено на очи.

Щеше да се спре на най-незабележимия стандартен модел — син неон на две години.

Кажи-речи всяка втора кола по виртуалните пътища изглеждаше така — беше кола, която лесно можеш да зарежеш, идеална

за новаци и такива, които не държаха на нещо специално. Докато вайпърът беше съвсем друго нещо — стилна кола от висока класа, която не можеше да остане незабелязана.

Е, сега вече спокойно можеше да се включи в преследването.

Оказа се, че посочените от Гридли координати бяха на един крайпътен автосервиз и бензиностанция.

Гридли остави колата на паркинга и излезе навън, като се оглеждаше. Почти веднага забеляза мотора на Тайрън, паркиран недалеч, и младия си приятел в компанията на едно много хубаво момиче. Самият Тайрън още не го беше видял.

Сценарият беше наистина реалистичен — спрелите камиони бяха покрити с прах, а хладният есенен въздух беше пропит с миризмата на бензин.

Гридли се приближи към двамата тийнейджъри.

— Здрасти, Тай.

— О, Джей Джи! Запознай се с… Беладона.

— Приятно ми е. Нали с вас разговаряхме по телефона? Радвам се да ви видя. В действителност ли изглеждате така?

— Дори още по-красива — смело отвърна Тайрън и изведнъж заби поглед в носовете на обувките си.

Гридли се усмихна разбиращо. Добре че приятелят му беше доста мургав, иначе щеше да е почервенял като домат.

Момчето вдигна глава и погледна към ресторанта, пред който беше паркиран синият корвет.

— Ето колата. Шофьорът е вътре, в ресторанта.

— Благодаря ти, че ме повика, Тай. Провери ли вече табелата на колата?

— Фалшив регистрационен номер.

— Така се и очакваше.

Тайрън се обърна към момичето, което ги слушаше с интерес, и обясни:

— Много често се постъпва така — за по-голяма анонимност. Вкарваш фалшиви данни — име, адрес, самоличност, регистрационен номер на колата… Затова едно от най-важните правила във виртуалния свят е…

— … не вярвай на всичко, което виждаш — довърши вместо него момичето и се усмихна. — Аз може и да съм новачка, Тай, но съм чувала едно-друго…

Тайрън отново заби поглед надолу и замълча притеснено.

Гридли поклати глава. Хлапето беше хлътнало до ушите. А и момичето си го биваше.

— Е, има ли още нещо интересно? — побърза той да смени темата.

— Кара бързо, много уверено, почти винаги успява да хване зелената вълна.

— Значи е… вътрешен човек.

— Без съмнение.

— В смисъл? — вдигна вежди момичето.

— Експерт по компютрите, свикнал с подобни сценарии, най-вероятно програмист или нещо подобно.

— А все пак мога ли да попитам защо го следите?

— Ще ти отговоря, но не точно сега. Информацията е доста… поверителна.

— Значи е нещо сериозно.

— И още как. Засега мога само да ти кажа, че този тип е опасен… с него шега не бива. — И Гридли се обърна към Тайрън: — Смяташ ли, че ви е забелязал?

— Когато го задминахме, със сигурност. Ако пак ни види, ще се сети.

— В такъв случай, ако искате да участвате в преследването, ви предлагам да оставите мотора тук, на паркинга, и да дойдете при мен в колата. Да видим дали този път ще успее да ни се измъкне.