Маршрут 666

Чайлд Линкълн

— Не каза ли, че се хранят с планктон?

— Ще повторя предишния си отговор: обикновено да… — Марго задържа погледа си върху лицето му: — Зловещичко, а?

— Доста — промърмори Дагоста и побърза да се отдръпне от микроскопа. С изненада установи, че му се гади от агресивността от тези низши създания.

— Помислих, че трябва да го видиш, защото ако колегите ти са решили… — Младата жена изведнъж замълча и напрегнато се залепи за прибора.

— Какво има? — попита Дагоста.

Изтече цяла минута в мълчание, после Марго вдигна глава и промърмори:

— Странно,

много странно… — Обърна се към лаборантката и добави: — Джен, я им капни малко еозинофил. А след това им пусни радиоактивните маркери, за да разберем кои са първите заселници…

Направи знак на лейтенанта да почака и се зае с подготовката на микроскопските слайдове. Накрая колонията легна под окуляра, а Марго се надвеси над него и сякаш заспа. В един момент се изправи, нахвърли някакви бележки и отново се залепи за микроскопа, броейки тихичко под нос.

— Продължителността на живота на тези едноклетъчни е около шестнадесет часа, но тук са вече тридесет и шест и въпреки това са живи и здрави — озадачено рече тя. — При температура от тридесет и седем градуса B. meresgeriiсе делят на всеки осем часа, което означава… — хвърли поглед към диференциалното уравнение в бележника си, — че след тридесет и шест часа би трябвало да има между седем и девет мъртви клетки на всяка жива…

— Е, и?

— От направените сметки излиза, че това съотношение е наполовина по-ниско.

— Което означава?

— Което означава, че споменатото едноклетъчно или се дели на по-големи интервали, или…

Замълча, отново се залепи за прибора и Дагоста долови за втори път тихото й броене.

— Интервалите на делене са нормални — изправи се бавно тя.

— Което означава? — отново попита Дагоста и механично опипа пурата в джоба си.

— Означава, че живеят с петдесет процента по-дълго.

Лейтенантът втренчено я погледна.

— Ето го мотивът на Кавакита! — тихо промълви той.

На вратата се почука, после, още преди някой да реагира, на прага се изправи Пендъргаст, издокаран в безупречен черен костюм. Свидетелство за подземната му експедиция беше малък белег над лявата вежда и леката умора, изписана върху видимо отслабналото му лице.

— Пендъргаст! — възкликна Дагоста. — Най-после!

— Здравейте. Очаквах да те намеря именно тук, Винсънт. Съжалявам, че се забавих, но малката ми екскурзия се оказа по-трудна от очакваното. Бих могъл да те запозная с перипетиите си половин час по-рано, но душът и преобличането бяха просто наложителни.

— Какви перипетии? — погледна го с интерес Марго. — Да не би да сте ги срещнали?!

— Срещнах ги — кимна Пендъргаст. — Видях и много други неща. Но нека по-напред да чуя какво става на повърхността. Вече научих за клането в метрото, видях и армията в сини униформи, която очевидно се готви за масирана атака. Но сигурно има още много неща, които съм пропуснал.

Без да губят повече време, Марго и Дагоста му разказаха за същинските качества на „гланца“, за Уитлъси и Кавакита, за предстоящото наводняване на тунелите „Астор“. Агентът слушаше внимателно и наруши мълчанието

си само за да зададе няколко въпроса, свързани с експериментите на Марго.

— Много увлекателно — отбеляза той след края на разказа. — Увлекателно и доста тревожно. — Седна до работната маса и кръстоса крак върху крак. — Откривам обезпокоителни сходства с резултатите от собственото ми разследване. Долу съществува, нещо като сборен пункт, дълбоко в тунелите „Астор“. Намира се сред останките на тъй наречения Кристален павилион, който на практика е частна гара, изградена под някогашния хотел „Никърбокър“. Там открих едно доста любопитно съоръжение: колиба, изградена от човешки черепи. Всички следи от хора водят към нея. Във вътрешността й има нещо като жертвен олтар, върху който открих доста странни предмети. Едно от съществата изскочи от мрака в момента, в който оглеждах вътрешността на колибата.

— Как изглеждаше? — бързо попита Марго.

— Трудно ми е да го опиша — сбърчи вежди Пендъргаст. — Нямаше как да се приближа да него, а при по-голямо разстояние приборът за нощно виждане губи контраст. Но определено прилича на човек. Само походката му… Как да кажа, в нея има нещо особено… — Агентът замълча, търсейки точните думи — нещо нехарактерно за него: — Тичаше с някакво особено приклякване, а към гърдите си притискаше нещо, което очевидно искаше да остави в колибата. Заслепих го с прожектора и стрелях, но ярката светлина блокира прибора ми, а когато отново можех да виждам, от съществото нямаше и помен.

— Улучи ли го? — попита Дагоста.

— Мисля, че да. Видях кръв по земята, но положението беше такова, че ми се прииска да се връщам горе. — Извърна се към Марго и леко повдигна вежди: — Предполагам, че съществуват същества с различна степен на деформираност. Но три техни качества са сигурни: те са изключително бързи, виждат на тъмно и са крайно агресивни.

— На всичкото отгоре живеят в тунелите „Астор“ и употребяват „Гланц“! — потръпна Марго. — А след смъртта на Кавакита навярно са подивели от липсата на субстанцията.

— Май е точно така — съгласи се Пендъргаст.

— Навярно Кавакита е продавал своята дрога именно в колибата, която описахте — добави младата жена. — Поне към края, когато нещата вече са излизали от контрол. Но всичко това прилича на някакъв ритуал.

— Точно така — кимна Пендъргаст. — Над входа на колибата има три японски йероглифа, които се превеждат горе-долу така: „Почитай асиметрията“. Това е един от изразите, които се свързват с японската чайна.

— Чайна ли? — сбърчи вежди Дагоста.

— Отначало и аз си зададох същия въпрос, но като помислих малко, започнах да разбирам какво е направил Кавакита. Около колибата имаше каменни късове с различна големина, явно части от стъпала. Японците наричат такива камъни роджи.Те, заедно с липсата на украса и недовършения вид на храма, са част от традиционната чайна церемония.

— Предлагал е растението под формата на запарка, като чай — досети се Марго. — Но защо си е правил труда… — Замълча за миг. — Освен ако самата церемония…