Измамата

де ла Моте Андерш

Значи Клинг и Кланг бяха пропуснали крадена вещ, която беше стояла право пред носа им, и вместо това бяха наблъскали кашоните си със съвсем легитимно порно и оръфани джобни издания.

Опита се да имитира леко носовия глас на Хелстрьом: Хенрик Петершон, по достатъчни основания си заподозрян в тежко престъпление срещу държавата под формата на невръщане на книги в библиотеката навреме. Как пледираш по обвинението?

Guilty as charged, fuckface!!!

Той се ухили и издуха още един стълб дим, този

път в посока към върха на библиотеката.

Изведнъж забеляза, че беше гладен. Кога беше ял за последно — в смисъл стабилно, не просто да натъпче в себе си бомбардирана в микровълновата пирожка над мивката?

Едва си спомняше…

Но къркоренето на корема беше добър знак, сякаш старата книга от библиотеката беше накарала мозъка му да се престрои и да се завърне на по-стабилна земя. Един душ и малко храна в стомаха със сигурност щяха допълнително да му повдигнат настроението. Китайско или защо не стабилна порция дюнер 27 долу на Йерусалим. Мммм!

27

В Швеция дюнерите се предлагат и във вариант без питка, сервирани в чиния. — Б.пр.

Погледна към часовника на телевизора: 10:25.

Малко рано за обяд, трябваше да издържи поне още половин час. Значи първо душ. Той се изправи, но вместо да се насочи директно към банята, отиде до библиотеката, изправи се на пръсти и се протегна към книгата.

Върховете на пръстите му достигнаха точно до ръба и и той я приплъзна на няколко сантиметра към себе си.

Спасителят в ръжта на Дж. Д. Селинджър. Една от любимите му, беше я чел поне десет пъти. Вероятно книгата беше от библиотеката долу в „Багармосен“, което означаваше, че престъплението беше с изтекла давност поне от десет години.

Въз основа на новополучената информация клиентът ми желае да промени мнението за вината си на — not guiltyyy!

Той се надигна още малко, допря пръсти до книгата по-стабилно и опита да я захване. Но вместо това изгуби равновесие и тя се плъзна от ръба. Предметът, който стоеше отгоре и, я последва, удари го здраво по главата и се приземи на пода.

Беше телефон.

Лъскав и сребрист със стъклен дисплей.

* * *

Картата за достъп беше бяла и за разлика от тази, която беше заела на заем от Рунеберг преди два дни, не съдържаше никаква видима информация. Нямаше име, нямаше лого, да не говорим за снимка на притежателя. Просто малка лъскава бяла карта, която се появи в подплатен плик без подател.

Вероятно анонимността беше допълнителна мярка за сигурност. Издут плик с прозорче и банково лого миришеше на кредитна карта отдалеч и по този начин увеличаваше риска от кражба с няколкостотин процента.

Очевидно взимаха сигурността на сериозно.

Тя подаде шофьорската си книжка на мъжа от другата страна на гишето и той я огледа старателно, преди да въведе личния и номер в компютъра.

Беше същият мъж като предния път, но въпреки че бяха минали

само няколко дни от посещението и, той не направи и най-малкия намек, че я разпознава. По-скоро изглеждаше дори още по-официален отпреди.

— Готово, заповядайте.

Той и подаде шофьорската книжка.

— Запозната ли сте с процедурата?

— Не.

Той се премести в края на гишето и посочи към вратата зад себе си.

— Ще Ви отворя вратата, а щом влезете в междинното помещение, прокарайте Вашата карта през четеца. Тогава ще се отвори вътрешната врата и ще можете да влезете в трезора…

Тя кимна, за да покаже, че е разбрала.

— Вътре има известен брой стаи със сейфове. Вратите са заключени, но тази, която съответства на Вашия сейф, ще бъде отключена. След това трябва да използвате Вашия ключ, за да отворите правилния сейф. Носите ключа, нали?

— Абсолютно — отговори тя и потупа чантата си, стараейки се всячески да потисне усмивката си.

Съдейки по погледа му обаче не успя напълно.

— Вътре в сейфа има метална кутия. Обикновено притежателят взима със себе си кутията и отива в някоя от частните кабини, разположени в дъното. Вътре човек може да се чувства малко по-необезпокояван, отколкото навън в трезора…

Той направи пауза от няколко секунди, но нещо в изражението и като че го накара да продължи.

— Искам да кажа, че кабините не се наблюдават от камери… — добави той.

— Разбирам — отвърна тя кратко.

Той натисна някакво копче и тъмната стоманена врата зад него се отвори с плъзгане.

Ребека пристъпи в малкото помещение. Право срещу нея само на няколко метра имаше друга метална врата, още по-здрава версия от тази, през която току-що беше минала.

Тя завъртя предпазливо глава, погледна към камерата на тавана и опита да си придаде възможно най-спокоен вид. Всъщност работата и тук беше съвсем легитимна, така че защо беше толкова нервна?

Вратата зад нея се затвори и звукът я стресна.

Успокой се, Нормен!

Тя си пое дълбоко дъх, задържа въздуха няколко секунди, а после издиша бавно.

Прокара картата през малкия четец. Няколко секунди всичко беше тихо. После стоманената врата пред нея се отвори.

Трезорът беше много по-луксозен, отколкото си беше представяла. По протежение на бетонните стени имаше дискретни лампи, насочени нагоре, а лекият дъх на лимон сигурно беше замислен да облекчи усещането за убежище и изолация. И се справяше много добре.

Цветна флуоресцентна лента върху лъскавия мраморен под я поведе между редици решетъчни врати. В помещенията отвъд тях тя забеляза множество вратички с цвят на месинг. Най-накрая в дъното на коридора видя нещо, което приличаше на врати на пробни. Вероятно кабините, за които беше говорил пазачът.

Над четвъртата врата от лявата страна светеше зелена лампа. Тя хвана дръжката и вратата се плъзна безшумно настрани. Стаята беше тясна, подът вероятно не беше повече от два квадратни метра. Още една сфера с камера се взираше надолу от тавана, но тя се опита да я игнорира. Та кой от сигурно двестате сейфа в стаята беше нейният?