Измамата

де ла Моте Андерш

— Добре, значи няма да има проблеми. Просто се усмихни и му помахай… Заради прилива в обедната почивка коридорите ще са пълни с минаващи хора. Но Сюне е твърде стиснат, носи си кутия с обяд. Не иска да изпуска конните надбягвания по обед…

Рунеберг се наведе напред и предпазливо и подаде сгънат брой на „Метро“ над масата за кафе.

— Тук ще намериш всичко необходимо…

— И си напълно сигурен, че ще бъде там?

— Да, проверих в протокола от изземването, след като ми се обади.

— Чудесно!

За момент не

знаеше какво да каже. Без дори да е ставало въпрос, тя знаеше почти със сигурност защо той и беше помогнал. Рунеберг беше най-добър приятел с Тобе Лунд и кръстник на сина му Йонатан. Същият Йонатан, който с приятелчето си Маркус беше създал интернет фантома МауВеу, чрез когото я бяха тормозили месеци наред: разпространяваха слухове и клюки за нея по нета, дори я накараха да повярва, че Хенке е в сериозна опасност, чак докато тя най-накрая разгада каква беше работата и сложи край на маскарада.

Естествено, трябваше да вини главно себе си, тя беше тази, която започна връзка с Тобе Лунд, въпреки че знаеше, че той е женен и има семейство.

Но така или иначе, Рунеберг се чувстваше по някакъв начин отговорен за случилото се.

Тя изведнъж се усети, че съжалява за това, че използва чувството му за вина по такъв начин. Целият този план всъщност беше идиотски от началото до края… Инструкциите на Стигсон бяха кристално ясни:

Докато трае разследването за терористично престъпление, ти, естествено, не трябва да имаш какъвто и да е било контакт с брат си. Повтарям: какъвто и да е било контакт, разбрано ли е, Нормен?

Но тя нямаше избор. Беше принудена да се добере до онзи сейф преди следователите на Стигсон да успеят да стигнат до там. Беше нужен само бърз поглед и щом се увереше, че вътре няма нищо, което да влоши ситуацията на Хенке, тя на практика можеше сама да подшушне за съществуването на сейфа. Да бъде от полза на разследването. Или поне така се опитваше да се убеди…

Рунеберг изглежда забеляза колебанието и.

— Тръгвай, Нормен, часовникът тиктака, а храната ми пристига…

Към тях се приближаваше сервитьорка с тежък поднос и Ребека стана, преди младата жена да бе стигнала до масата им. Докато се изправяше, грабна бързо вестника от масата и го напъха в чантата си.

— Благодаря отново, Луде, наистина съм…

Той се усмихна и сви рамене.

— Няма проблеми, Нормен, а сега тръгвай.

— Между другото… — засмя се той, след като тя направи няколко крачки към изхода. — Ако всичко отиде по дяволите, ще ми трябва нова работа и в такъв случай очаквай да ти се обадя…

Три минути бърза разходка беше всичко необходимо, за да стигне до входа за персонала.

Допря картата до четеца на въртящата се бариера, като умишлено я държеше наопаки, за да не види никой, че отпред стоеше снимката на Луде.

Пазачът я погледна набързо и кимна, като я разпозна.

Премина първата пречка.

Тя продължи по отворения стъклен тунел между сградите, вдигнала

високо глава и опитвайки се да изглежда като че беше напът към съвсем обикновен работен ден. Не трябваше да е особено трудно, все пак беше работила тук до зимата. Чисто теоретично все още беше назначена в Службата за сигурност, така че разликата не беше голяма.

И въпреки това се чувстваше като чужд човек — някой, който не си беше у дома тук. Не можеше да се сдържи да не поглежда към сферите на камерите по тавана и правеше всичко по силите си да стои колкото се може по-далеч от тях.

Зави надясно, надолу по дълъг, боядисан в жълто коридор. В дъното спря пред широка стоманена врата с малка бяла табелка.

Отдел вещи и изземване

Приближи картата на Луде към четеца.

Чу се изпиукване, но нищо не се случи. Мамка му!

Тя опита отново, този път по-бавно.

Ново изпиукване и този път ключалката започна да бръмчи.

Спокойно, Нормен!

Тя влезе в малка рецепция. Леко встрани от бюрото седеше възрастен, набит мъж с прическа тип Робии Худ. Закрепен за стената телевизор показваше конно надбягване и мъжът направи раздразнена гримаса, когато бе принуден да отдели поглед от екрана.

— Здрасти, Сюне — викна тя пресилено сърдечно. — Не, не, стой си, ще се оправя — продължи тя, щом мъжът понечи вяло да се изправи. — Само ще проверя една конфискация от миналата седмица.

— Добре — измърмори набитият и остави туловището си да потъне обратно в стола. — Запиши се…

Той махна с ръка към рецепцията, прехвърляйки в същото време вниманието си към телевизионния екран.

Ребека придърпа към себе си книгата за посетители и надраска нечетлива отметка на мястото за име.

— Готово!

Без да вдига поглед от телевизора, Сюнесон вдигна ръка и натисна копчето над бюрото си. Вратата вдясно от Ребека избръмча и секунди по-късно тя се намираше в голям и просторен склад с редици метални рафтове.

Бяха минали няколко години, откакто беше идвала тук за последно, и тя направи няколко крачки напред, опитвайки се да се ориентира. Във всеки случай миризмата беше точно такава, каквато си я спомняше — на хладен въздух, примесен с хартия и боядисан бетон. На няколко метра встрани до едната стена имаше служебен компютър и тя се забърза към него.

Извади картата на Рунеберг и я напъха в малката кутия до клавиатурата. После въведе бързо неговото потребителско име и парола.

Пясъчният часовник, който се виждаше на монитора, се завъртя веднъж, след което базата данни се отвори.

Хенрих Петершон написа тя в полето за търсене по име, а на долния ред въведе рождената му дата.

Натисна „търси“ и часовникът се завъртя веднъж, после пак.

Ребека се огледа, но в голямото помещение нямаше никакви хора.