Измамата
Шрифт:
Свързване… твърдеше дисплеят, но след като се взира в него сигурно половин минута, осъзна, че той грешеше. Раздразнено спря повикването и повтори ритуала. Най-новият смартфон, а не можеше дори да се позвъни с него…
— Телефонната централа на полицията — каза изведнъж глас от слушалката, преди дори да са се чули и няколко сигнала.
Тя се поколеба две секунди:
— Лицензионният отдел, благодаря — каза след това.
— Един момент.
Добре дошли в лицензионния отдел, времето за изчакване се очаква да бъде… шест… минути…
Тя въздъхна
Стигсон и беше забранил да се свързва с Хенке. Но това всъщност не беше голям проблем. Тя дебнеше Хенке от няколко седмици, всъщност вече месеци, като се замислеше. Но въпреки че знаеше, че си беше вкъщи, той нито отваряше вратата, когато му звънеше, нито дори отговаряше на обажданията и.
Няколко есемеса по задължение, това беше на практика всичко и тя не хранеше никакви илюзии, че сега би било по-лесно да се свърже с него.
Онзи сейф я притесняваше.
Очевидно Хенке имаше тайни, които бяха толкова ценни, че се беше видял принуден да ги скрие в трезор дълбоко под земята. Хората на Стигсон вече бяха изпразнили апартамента му, нужно беше само човекът, който преглеждаше конфискуваното, да намери копие от договора за сейфа или пък съобщение, подобно на това, което тя самата беше получила. Една заповед за обиск, след това щяха да извадят свредлото и тайните на Хенке да избягат навън.
Каквото и да имаше в онзи сейф, то едва ли щеше да подобри ситуацията му.
— Лицензионен отдел, Першон… — гласът я накара да се сепне.
— Да, здрасти, ъъм, името ми е Ребека Нормен… — тя погледна към листа хартия пред себе си и опита да събере мислите си. — Става дума за молба от охранителна компания за разрешение за носене на оръжие. Просто се чудех докъде сте стигнали…
Ченге!
HP залегна инстинктивно зад монитора. Онзи целият миришеше на фуражка толкова силно, че от миризмата носът му запари.
Той се наведе надолу, за да издърпа USB паметта от компютъра. Хич не мислеше да им предостави цялото инфо, което беше събрал през последните месеци. СЕПО гарантирано щеше да намери начин да използва всичко срещу него, за да го задържи за неопределено време…
Пръстите му обхванаха пластмасовия стик, но в същия миг мъжът с шапката избухна в шумна тирада на непознат език. Друг, по-тънък глас отговори почти незабавно и щом HP надникна предпазливо, откри как шапкарят излезе от залата заедно с една жена на средна възраст, която бе стояла през няколко компютъра от него.
Той изчака още няколко секунди, после бавно се поизправи и си отдъхна.
Фалшива тревога.
По дяволите, съвсем се беше побъркал!
Сърцето му продължаваше да бие твърдо като камък в гърдите, ръцете му трепереха и се наложи да си поеме няколко дълбоки глътки въздух, за да успокои пулса си. Крайно време беше да сгъне параноя чадъра и да се завърне към задачите за деня.
Сканиращата програма определено трябваше вече да е приключила, а той беше любопитен какви реакции в медиите беше предизвикало задържането му.
Афишите по будките, странно, продължаваха да рекламират съвети за отслабване, но в интернет версията на „Експресен“ определено трябваше да пише за него.
Държавната
Източник от СЕПО заяви, че залавянето по всяка вероятност е предотвратило терористичен акт на шведска земя.
Йеп, ето така се осигуряваше повишено финансиране. Това, че го пуснаха само след няколко часа, вероятно нямаше да бъде публикувано по-рано от следващата седмица, а дотогава вече на никого нямаше да му пука.
Медийният прозорец е тесен, Хенрик, хората смогват да следят само по една история…
По дяволите, понякога Филип и ArgosEye-бандата горе в Хьотори почти му липсваха. Въпреки че се бяха погрижили Анна Аргос да бъде убита и почти бяха успели да го натопят за убийството, да не говорим за всичко, на което го бяха подложили, когато прикритието му се пропука, той не можеше да се сдържи от време на време да си фантазира какво би станало, ако не го бяха разкрили.
Кой щеше да бъде гой сега в такъв случай?
Приятелят на Рилке?
Дясната ръка на Филип?
Или още по-добре: неговият наследник… Верният партньор на Водача, може би дори един бъдещ Марк Блек. Всичко това не звучеше никак зле…
На монитора изведнъж се беше отворил малък зелен прозорец. Програмата явно беше забила, когато той помръдна USB паметта.
Мамка му, още две пропилени минути!
Той премести раздразнено курсора, за да затвори прозореца и да стартира сканирането наново. Но в мига, в който стрелката достигна кръстчето в горния десен ъгъл на прозореца, започнаха да се появяват букви.
Една по една, докато образуваха изречение, което накара космите по ръцете му да настръхнат.