Фаворит

Франсис Дик

Постепенно започнах да чувам шума от движението по шосето — случайни изсвирвания на клаксони и веднага след като можах да мерна пътя в далечината, вързах Адмирал за едно дърво и продължих сам.

Краят на изкуственото насаждение беше маркиран с ограда, направена само от два реда здрава тел, която изглеждаше като че ли е поставена само за да пречи на излезлите на пикник да навлизат с колите си в гората. Избрах си едно дърво, възможно най-близо до оградата, приклекнах зад него и започнах да оглеждам пътя. Само от време на време по него минаваха коли. От другата страна на шосето нямаше насаждения, нито ограда. Това беше хаотична гора, смес от различни дървета,

храсти и трънаци. Чудесно прикритие, само да можех да се добера дотам.

На пет метра пред носа ми с громолене мина тежък камион, който избълва задушлив облак дизелов дим. Заврях лице в боровите иглички и се разкашлях. Две лимузини минаха в обратната посока, като едната се опитваше да надмине другата, следвани от едноетажен провинциален автобус, пълен с безгрижни хора, завръщащи се от следобедното пазаруване в четвъртък. Двойка ученички в зелени униформи минаха покрай мен на велосипеди, без да ме забележат, и когато пискливите им гласове замряха в далечината и шосето остана празно, опрях ръце под гърдите си, за да се надигна и да се върна при Адмирал.

В този момент две таксита „Марконикарс“ се появиха зад завоя. Забих отново лице в земята и застинах абсолютно неподвижно; минаха покрай главата ми бавно и макар да не ги гледах, предполагах, че зорко се вглеждат в гората. От все сърце се надявах, че съм оставил достатъчно далеч Адмирал, за да не се вижда, и че нямаше да вдигне шум.

Таксиджиите минаха на отсрещната страна на шосето и спряха извън пътя на около двайсет и пет метра разстояние. Шофьорите излязоха и шумно затвориха вратите. Рискувах и погледнах към тях — бяха запалили цигари, облегнати небрежно върху колите, и си бъбреха. Чувах шума от гласовете им, но не разбирах какво си казват.

Не бяха видели нито мен, нито Адмирал. Все още. Но изглеждаше, че не бързат да си тръгват. Погледнах часовника си. Беше шест часът. Час и половина, откакто бях напуснал хиподрума. Нещо по-важно — оставаше само един час дневна светлина. Когато мръкнеше, нямаше да мога да се придвижвам повече с Адмирал и трябваше да прекарам цяла нощ в гората, защото не можех да прескоча ограда, ако той не можеше да я види. Чу се внезапно пращене в едно от такситата. Шофьорът мушна ръката си през прозореца и извади микрофон, свързан с кабел. Говореше от разстояние, така че този път успях да го чуя.

— Аха, точно, покрихме шосето. Не, не е минавал още… — Дочу се някакво бръмчене по радиото на таксито и шофьорът отвърна: — Да бе, сигурен съм, ще ви съобщя на секундата, когато го забележим. — Върна обратно микрофона в таксито.

В мен бавно започна да се ражда идея как да използвам преследването, което бях предизвикал.

Но всяко нещо по реда си, помислих си; бавно започнах да пълзя заднишком между дърветата, като се държах ниско към земята и навеждах надолу лице. Бях оставил Адмирал доста навътре в гората и сега бях сигурен, че таксиметровите шофьори не са го забелязали. Не беше много удобно да се придвижвам по корем, но знаех, че ако стана, таксиджиите щяха да ме забележат между голите стволове на дърветата. Когато най-после се изправих на крака, костюмът ми беше целият в кафеникава мърсотия, набоден с борови иглички. Изтръсках полепналите боклуци, доколкото можах, стигнах до Адмирал и му развързах юздите.

На дневна светлина все още можех да зърна между стволовете на дърветата двете проблясващи таксита на шосето и фигурите на двамата шофьори, но бях сигурен, че те не могат да ме видят. Тръгнах на запад, успоредно на шосето, на известно разстояние от него. Според мен бях изминал около петстотин метра,

когато видях още една кола на „Марконикарс“, паркирана встрани от пътя. Върнах се назад и насъбрах наръч сухи клонки. Някъде в средата между спрелите таксита, откъдето не се виждаха, заведох Адмирал до телената ограда, за да може да я погледне. Въпреки че беше съвсем проста, беше трудно да се забележи в сянката, хвърляна от дърветата. Поставих малко сухи клонки, опрени на долния ред на телта, за да се вижда по-ясно; после скочих на гърба на коня, отдалечих го малко от оградата и зачаках да мине някоя тежка машина. В тихия въздух чаткането на подкови по асфалта щеше да се чуе ясно и не исках таксиджиите да разберат, че пресичам шосето. Колкото по-дълго смятаха, че съм в боровата горичка, толкова по-добре. Само че не знаех колко дълго такситата щяха да останат паркирани и дланите на ръцете ми се навлажниха от напрежение.

Мина мотоциклет и си наложих още да чакам; после се зададе голям камион, натоварен с празни бутилки от мляко, и с дрънчене мина от дясната ми страна. Не можеше да бъде по-добре. Когато избръмча край мене, пришпорих Адмирал напред. Той не закачи сухите клонки, които бях разположил на оградата, прехвърча до тревистата ивица, на три скока премина асфалта и за секунди бяхме в безопасност сред зеленината на отсрещната страна. С дрънчене млекарският камион се загуби от погледа ми. Зад първия голям храсталак скочих от коня и надникнах към пътя.

Бях минал точно на секундата. Една от колите на „Марконикарс“ се движеше бавно в облака дим, оставен от млекарския камион, и главата на шофьора беше обърната към гората, която току-що бях напуснал.

Ако един шофьор мислеше, че съм все още сред боровете, така мислеха всички. Отведох Адмирал по-далеч от шосето, където вече спокойно можех да го яхна, после скочих на гърба му и го подкарах в бавен тръс. Тук почвата беше значително по-неравна, с ями и хълмчета, с къпинаци и коренища и кафяви останки от миналогодишни листа, така че оставих коня да избира пътя си, докато размишлявах какво трябваше да сторя по-нататък. След малко той мина на бавен ход и аз го оставих така, защото ако крайниците му бяха толкова натежали като моите, по-скоро трябваше да пълзи.

Доколкото разбирах, движехме се на запад, обратно по посоката, от която бях дошъл. Ако има едно нещо сигурно в Англия, то е, че след като се движите по права линия — в каквато и да е посока, — не след дълго ще се натъкнете на път и бях минал по-малко от два километра, когато стигнах до следващия. Без да се приближавам плътно, поех покрай него на север.

Сега аз преследвах плячка. Едно такси, откъснато от стадото.

Адмирал напредваше тихо през дебел килим от сухи листа, когато внезапно долових познатото ми вече бръмчене на радиостанцията на „Марконикарс“ и отговарящия глас на шофьора. Спрях след две крачки, слязох от коня и завързах Адмирал на близкото младо дърво. После се закатерих нагоре между клонаците.

Някъде напред мярнах бял пътен знак, а до него беше спряло такси, от което се виждаше само покривът и горната половина на стъклата. Останалото беше скрито от погледа ми от храсталаци, дървета и други ниски растения, които образуваха зелена стена пред мен. Встрани вдясно се издигаше старата ми приятелка — боровата гора, тънеща вече в тъмнозелени окраски.

Слязох от дървото и проверих в джоба си дали малкият топуз от монети беше още там. Открих също две бучки захар, които дадох на Адмирал. Той разтвори шумно ноздри и близна ръката ми. Потупах го нежно по врата и благослових Сила, че ми го е дала.