Фаворит
Шрифт:
При толкова добро укритие бе сравнително лесно да приближа кръстовището, без да бъда забелязан, но когато от един гъсталак вече можах добре да огледам колата, оказа се, че шофьорът не е вътре. Той беше младолик мъж, с жълтеникаво лице, в светлосин костюм и стоеше гологлав на средата на кръстовището с разкрачени крака, като подрънкваше някакви монети в джоба си. Огледа се във всички посоки, не видя нищо и се прозя.
Радиото изпращя отново, но шофьорът не го забеляза. Имах намерението да се прокрадна до колата му и да го поваля в безсъзнание, преди да
Изведнъж забързано пое към мен.
За миг си помислих, че ме е видял, но не беше така. Той заобиколи един голям къпинак близо пред мен, обърна се с гръб към скривалището ми и започна да се облекчава. Не изглеждаше много честно да се напада човек в такъв момент и осъзнавах, че се усмихвам, докато излизах от шубрака, но това не беше възможност за изпускане. Направих три бързи крачки, завъртях завързаната в чорапа топка монети и здраво я стоварих върху тила му. Свлече се без звук на земята.
Мушнах ръце под мишниците му и го завлякох навътре, където беше Адмирал. Като действах колкото се може по-бързо, съдрах кафявия кант от ръба на конското покривало и го пробвах на здравина. Изглеждаше достатъчно здрав. Извадих джобното ножче от панталона си, разрязах лентата на четири части и завързах глезените и коленете на шофьора с две от тях. После го замъкнах по-близо до дървото и вързах отзад китките му. С четвъртото парче за по-сигурно го привързах към ствола на дървото.
Опипах джобовете му. Единственото му оръжие беше метален бокс с шипове, който прехвърлих в собственото си яке. Започна да се пробужда. Погледът му тъпо зашари между мен и Адмирал и после устата му зяпна, когато разбра кой съм.
Не беше голям мъж на ръст, а сега разбрах — и на смелост. Видът на коня, извисяващ се над него, очевидно го безпокоеше повече, отколкото това, че бе овързан или имаше цицина на главата.
— Ще ме смачка — измуча той, като уплашено сви назад устните си, разкривайки пожълтели от никотина евтини изкуствени зъби.
— Много внимава, когато стъпва — отвърнах.
— Махни го настрани, махни го веднага! — викна той. Адмирал започна неспокойно да помръдва заради шума.
— Пази тишина и нищо няма да ти направи — казах остро на шофьора, но той не ми обърна внимание и отново завика. Безцеремонно натъпках носната си кърпа в устата му, докато очите му се изцъклиха.
— Сега млъквай! — казах. — Ако не мърдаш, няма да те нарани. Ако шаваш, ще го уплашиш и може да те настъпи. Разбираш ли?
Той кимна. Махнах носната си кърпа от устата му и той започна да се заканва, но сравнително тихо.
Успокоих Адмирал и удължих въжето, с което бе завързан, така че да може да пощипва трева. Започна кротко да си пасе.
— Как се казваш? — попитах таксиметровия шофьор.
Той плю и не каза нищо.
Повторих въпроса си и той рече:
— Какво общо, по дяволите, има това с теб?
Държах много да зная името му и освен това бързах.
Без да чувствам угризения на съвестта, взех поводите
— Не го прави — казах, — помни, че може да те ритне, ако вдигаш шум. Сега, как ти е името?
— Джон Смит.
— Опитай отново — рекох, като приближих Адмирал със стъпка по-близо.
Таксиджията се предаде напълно, устата му затрепери и на челото му изби пот.
— Блейк — измърмори той.
— Малкото ти име?
— Кории. Това е нещо като прякор — очите му страхливо бягаха между мен и задните крака на Адмирал.
Зададох му няколко въпроса за работата с радиостанцията, като държах коня подръка. Когато научих всичко, което ме интересуваше, развързах юздите от дървото и ги закачих на един клон на два метра встрани, та ако случайно се стъмнеше, конят да не може случайно да настъпи таксиметровия шофьор.
Преди да ги напусна, за последен път предупредих Блейк:
— Не викай за помощ. Първо, никой няма да те чуе тук, а, от друга страна, ще разтревожиш много животното. Той е гладен, което означава нервен, ако смяташ, че така е по-ясно за теб. Ако запищиш за помощ, конят е достатъчно силен, за да скъса юздите и да се нахвърли върху теб. Мълчи си и той ще си стои на мястото. Схвана ли? — Знаех, че ако Адмирал скъса юздите, нямаше да се нахвърли върху мъжа, но Блейк не го знаеше. Той кимна, тялото му се изпъваше от страх и притеснение.
— Няма да те забравя — рекох, — няма да прекараш тук цялата нощ. Не че ме интересуваш толкова, но конят трябва да бъде прибран в конюшнята.
Адмирал беше навел глава към тревата. Потупах го по хълбоците, уверих се, че възлите по тялото на скапания духом шофьор са все така здрави, и бързо си проправих път през храстите към таксито.
Пътният знак беше от съществено значение, защото трябваше да се връщам километри в непозната гориста област, за да го открия. Записах си всички имена и километражи в четирите направления, за да бъда по-сигурен. После влязох в таксито и заех шофьорското място.
Вътре в колата човек можеше да чуе радиото като глас, а не като неясно пращене. Приемникът беше постоянно включен, така че всеки шофьор можеше да чуе всички съобщения и да отговори от таксито до базата и обратното.
— Сид се обажда — чух мъжки глас, — няма и следа от него. Минах около три километра по пътя нагоре по цялото протежение на гората, където се намира. Кълна се, че не е пресичал тук. Движението е доста плътно, за да премине бързо. Сигурен съм, че ще го забележа, ако се опита. Гласът на Сид излизаше от високоговорителя слаб и тънък, като по телефона, и той говореше спокойно, сякаш ставаше дума за загубено куче.
Запалих колата, докато той говореше, преместих лоста на скоростите и се спуснах по шосето в южна посока. Току-що дневната светлина беше почнала да отслабва — половин час здрачаване, после десет минути сумрак. Натиснах с крак газта.