Фаворит
Шрифт:
При това очевидно преувеличение тя събра достатъчно сили и възрази саркастично, че бройката на хората, които се занимават с тези две дейности, е просто несъпоставима.
— Нещастните случаи по време на конни състезания са рядкост — отново опитах аз.
— Да, но Бил…
— Най-много веднъж годишно, един на сто.
— Бил беше втората жертва след Коледа.
— Така е. — Погледнах я предпазливо. Очите й още бяха пълни със сълзи.
— Сила, Бил имал ли е неприятности напоследък?
— Откъде ти хрумна такова
— Е, имаше ли?
— Не, разбира се, не.
— И нищо не го тормозеше? — настоях аз.
— Не. На теб да не би да ти се е виждал притеснен?
— Не — отговорих искрено. До последния момент преди злополуката Бил си беше останал какъвто го познавах — добродушен, спокоен, човек, на когото можеш да разчиташ. Радваше се на хубавата си жена, трите симпатични дечица, голямата каменна къща, значително състояние и най-добрия състезателен кон в Англия. Беше щастлив човек. Колкото и да ровех из паметта си, не си спомних нещо, което да нарушава картината.
— Защо питаш тогава? — повтори въпроса си Сила.
Малко по малко, много внимателно й разказах защо смятам, че злополуката с Бил не е случайна. Обясних й за жицата и събраната от Лодж информация.
Тя седеше, без да шавне, сякаш се бе вкаменила от изумление.
— Боже мой — само повтаряше. — Мили боже.
Лицето й още беше пред очите ми, въпреки че стоях пред стаята с теглилките в Плъмптън. Не чух повече възражения срещу желанието ми да се състезавам. Думите ми бяха пропъдили всякакви други мисли от съзнанието й.
Една здрава ръка ме тупна по рамото — Питър Грегъри, стар мой познайник, треньор на състезателни коне, висок метър и осемдесет, широкоплещест човек, започнал леко да напълнява и оплешивява, но както ми бяха разказвали, навремето един от големите майстори на седлото.
— Здравей, Алън, момчето ми. Радвам се, че си тук. Записал съм ви с Последен шанс за втората гонка.
— Как е той?
— Всичко е наред. Но е още малко слабичък. — Преместил бях коня си в неговата конюшня само преди месец. — На твое място не бих го пришпорвал много по хълма при първата обиколка, да не изгасне преди финиша. Нека да мине малко време и ще можем да се надяваме на повече.
— Добре — съгласих се.
— Излез да видиш какво е положението — подкани ме Пит. — Искам да поговоря с теб. — Той намести ремъка на бинокъла на рамото си.
Отворихме портичката и излязохме на терена. Натиснахме пробно и токовете ни потънаха в тревата.
— Не е чак толкова зле, като се има предвид колко сняг се разтопи и попи в земята само преди две седмици — коментирах.
— Поне ще падате на меко — направи си не особено остроумна шега Пит.
После проверихме най-близкото препятствие. Почвата зад него беше малко по-мека от нормалното, но пък дренажите на другия край на хиподрума отводняваха по-добре. Всичко беше наред.
Пит внезапно попита:
— Видя ли падането
— Да. Яздех на около десет дължини зад него — отвърнах, загледан в препятствията по пистата.
— Е, и?
— Какво?
— Какво се случи? Защо падна? — В гласа му се долавяше настойчивост, необичайна дори при тези обстоятелства. Извърнах очи към него — гледаше ме със сериозен, загрижен, изпитателен поглед.
Подтикван от някакъв неясен инстинкт, се измъкнах с уклончив отговор:
— Просто така стана. Когато минавах над препятствието. Адмирал се търкаляше на земята, а Бил беше под него.
— Да не би да се е насочил зле към него? — продължи да ме разпитва Пит.
— Не, доколкото видях. Изглежда, конят се е спънал в най-горната част на преградата. — Това обяснение беше най-близо до истината.
— А имаше ли… и нещо друго? — Очите на Пит ме гледаха пронизително, сякаш се опитва да проникне в мозъка ми.
— Какво имаш предвид? — избягнах директния отговор.
— Нищо. — Чертите на лицето му се отпуснаха. — След като не си видял нищо друго… — Тръгнахме обратно. Не ми беше приятно, че си спестих истината. Прекалено много ме разпитваше, а и беше твърде близо до нея. Убеден бях, че не е човек, който би рискувал живота на кон, а още по-малко и този на приятел, но, от друга страна, защо изпита такова облекчение, като разбра, че нищо особено не съм забелязал?
Тъкмо се канех да му поискам обяснение и да му разкажа истинската версия за злополуката, когато той отново проговори:
— Ще се състезаваш ли в стипълчейза за аматьори, Алън? — Отново се държеше съвсем нормално и се усмихваше добродушно.
— Не. Виж, Пит… — подхванах.
Но той ме прекъсна:
— Един кон пристигна в конюшнята ми преди около пет-шест дни. Записан е за участие в днешния стипълчейз, клас „аматьори“. Бива си го жребчето, а и е в добра форма — идва от малка конюшня в Югозападна Англия — и новите собственици много държат да се състезава. Опитах да се свържа с теб по този повод сутринта, но ти вече беше излязъл.
— Как се казва? — поинтересувах се, защото всичките дълги предисловия ми говореха, че Пит иска да ме придума да поема ангажимент, който може би няма да ми е приятен.
— Божествен.
— Не съм го чувал. В какво е участвал досега?
— Ами не е кой знае какво. Той още е много млад…
— В какво точно е участвал? — прекъснах го.
Пит въздъхна и се предаде:
— Състезавал се е само два пъти, в Девън миналата есен. Не е паднал, но, ъъ… и двата пъти е хвърлил жокея си от седлото. Но тази сутрин мина учебните препятствия при мен съвсем прилично. Не мисля, че ще ти е трудно да го докараш безпрепятствено до финиша, а на този етап само това е важно.