Цар Плъх
Шрифт:
Късно през нощта, когато Питър Марлоу се върна в бараката си от обичайното посещение при Царя, Юърт все още лежеше буден. Той промуши глава изпод мрежата и развълнувано прошепна:
— Питър, чу ли новините?
— Какви новини?
— Руснаците са на седемдесет километра от Берлин. Янките са дебаркирали на Иво Джима и на Корегидор.
Питър Марлоу усети как сърцето му се сви от ужас. „Боже господи, толкова ли бързо се разчу!“
— Слухове, Юърт, нищо повече!
— Не са слухове, Питър. В лагера има ново радио, чиста истина. Страхотно, нали? А, забравих най-хубавото
— Докато не ги видя с очите си, няма да повярвам. „Може би трябваше да кажем само на Смедли-Тейлър — мислеше си Питър Марлоу, докато си лягаше. — Щом като дори и Юърт знае, положението става опасно.“ Заслуша се напрегнато в нощния пулс на лагера. Възбудата в Чанги растеше почти осезаемо. Пленниците научаваха, че отново са във връзка със света.
Застанал мирно пред вбесения генерал, Йошима чувстваше, че коленете му се подкосяват от страх.
— Тъп, некадърен глупак! — крещеше генералът. Йошима се приготви за удара, който щеше да последва и той наистина дойде — с отворена длан през лицето.
— Намери радиото или ще те разжалвам! Прехвърлянето на фронта се отменя. Свободен си!
Йошима стегнато отдаде чест и поклонът му бе израз на върховно покорство. Излезе от кабинета на генерала, благодарен, че се отърва толкова лесно. „Дяволите да ги вземат тези нагли пленници!“ В караулното той строи хората си, руга ги и ги би през лицето, докато не го заболя ръката. На свой ред сержантите биха ефрейторите, те — редниците, а редниците — корейците. Заповедта бе ясна: „Намерете радиото или…“ През следващите пет дни не се случи нищо. После охраната се развилня из лагера и направо го разсипа. Но въпреки това не намериха нищо. Доносникът им още не беше разбрал къде е радиото. Единственият резултат бе, че обявеното възстановяване на дажбите беше отменено. Лагерът отново зачака да се изнижат мъчително дългите дни, станали още по-дълги от липсата на храна. Но сега поне бяха сигурни, че ще научават новини. Не слухове, а новини. А те бяха повече от добри — войната в Европа отиваше към своя край.
И все пак над пленниците тегнеше неизвестността. Малцина само разполагаха със запаси от храна. Пък и добрите новини си имаха лоша страна. Ако войната в Европа свършеше, в района на Тихия океан щяха да се прехвърлят повече войски. След време ще последва офанзива срещу японските острови, а тя неизбежно ще доведе охраната на лагера до бяс. Изтребление! Никой не си правеше илюзии — това щеше да е участта на Чанги.
Питър Марлоу бе тръгнал към кокошарниците, а манерката се полюшваше на бедрото му. Тримата бяха решили, че ще е най-добре по възможност да не се разделят с манерките. За всеки случай, ако пак има проверка. Беше в добро настроение. Парите от сделката с часовника отдавна бяха свършили, но Царя им бе дал и тютюн като аванс за следващите. „Боже мой, какъв човек! — мислеше си той. — Ако не беше Царя, Мак, Ларкин и аз щяхме да гладуваме като останалите.“
Денят не беше така горещ. Предната нощ бе валяло и прахът се бе слегнал. Наближаваше време за обяд. Като стигна до първите кокошарници, Питър Марлоу ускори крачка. Може би днес
— Здрасти, Макс — приближи се Питър Марлоу до птичарника на Царя. — Каква е тая врява тука?
— Здрасти, Пит — непринудено отвърна Макс, зает с едно гребло. Забеляза как Питър Марлоу инстинктивно трепна, щом чу да го наричат „Пит“. „Офицери! Държиш се с тях като човек, а те полудяват. Много им здраве!“ — Ами, Пит — повтори той натъртено, — стана едно чудо, не ти е работа. Кучето на Хокинс май се вмъкнало при кокошките на полковника и убило една.
— Ами!
— Няма да му се размине, ей богу.
Фостър крещеше:
— Искам друга кокошка и обезщетение за загубите. Проклетото животно уби едно от децата ми. Държа да го съдите за убийство.
— Вижте, полковник — обади се Грей, изваден от търпение, — това е кокошка, а не дете. Не може да съдим…
— Моите кокошки са ми деца, идиот такъв! Кокошка, дете — каква е разликата! Хокинс е мръсен убиец. Убиец, чуваш ли?
— Защо не искате да разберете, полковник? — ядосано рече Грей. Хокинс не може да ви даде друга кокошка. Каза човекът, че се извинява. Кучето се откъснало от каишката и…
— Настоявам за военен съд. Срещу убиеца Хокинс и неговия кръвожаден звяр, който уби кокошката ми и я изяде. — По устата на полковник Фостър изби пяна. — Изяде я и сега от детето ми останаха само пера. Разярен, той внезапно се хвърли върху Хокинс с протегнати ръце, впи нокти в кучето, задърпа го от прегръдките му и се разкрещя:
— Ще те убия! И теб, и твоето мръсно животно!
Хокинс се дръпна настрана и блъсна Фостър. Полковникът се строполи на земята, а Роувър изквича от страх.
— Аз вече се извиних — задавено промълви Хокинс. — Ако имах пари, с удоволствие щях да ви дам, ако искате, и десет кокошки, но нямам! Грей — отчаяно се обърна Хокинс към него, — за бога, направи нещо!
— Какво мога да направя аз, по дяволите? — Грей бе уморен и нервиран, а го измъчваше и дизентерия. — Знаеш, че нищо не мога да направя. Ще трябва да докладвам случая. Но ако питаш мене, по-добре разкарай това куче.
— Какво искаш да кажеш?
— О, боже! — избухна Грей. — Искам да кажа да го разкараш. Убий го. Ако не можеш, накарай някой друг. Но гледай до довечера да го няма в лагера.
— Кучето си е мое. Не можеш да ми заповядваш…
— Мога и още как! — Грей млъкна за миг, докато отмине спазмът в червата му. Хокинс му беше симпатичен, винаги му е бил симпатичен, но в момента това нищо не значеше. — Знаеш наредбата. Предупредих те да го държиш на каишка и по-далеч оттук. Роувър е убил и изял една кокошка. Има свидетели.
Полковник Фостър се надигна от земята. Очите му бяха пълни с черна злоба.
— Аз ще го убия — изсъска той. — Това куче трябва аз да го убия. Око за око!