Цар Плъх
Шрифт:
— Ами да — отвърна Царя. Беше му все едно, въпреки че тайната бе разкрита. — Щях да ви кажа след това, но какво толкова? Вече знаете истината.
Всички се спогледаха втрещени.
— О, майко божия! Кучето на Хокинс! — отново възкликна Питър Марлоу.
— Виж сега, какво значение има? — взе да го убеждава Царя. — Роувър беше най-чистото куче, което съм виждал. Много по-чисто от прасе. По-чисто дори и от пиле. А месото си е месо, не е ли така!
— Така е — присъедини се бързо Мак. — Нищо лошо няма в това да ядеш
— Може — на Бръф му се повдигаше, — но ние не сме китайци! Пък и точно кучето на Хокинс!
— Чувствам се като канибал — рече Питър Марлоу.
— Мак е прав — отсече Царя. — Нищо му няма на кучешкото месо. Виж го как мирише само.
— Мирише и още как! — обади се Ларкин от името на всички. Слюнката го задавяше и той едва говореше. — Не усещам нищо друго, освен тая миризма, и мога да ви кажа, че това е най-страхотната миризма на света. Въобще не ме интересува дали е Роувър, или не. Искам да ям, и толкоз. — Полковникът разтърка корема си с ръка. — Не знам на вас как ви е, момчета, но аз съм толкоз гладен, че ме свива стомахът. Тая миризма направо ще ме подлуди.
— На мен пък ми се повдига. Но не, защото е кучешко — каза Питър Марлоу и добави с горчивина: — Просто не искам да ям Роувър. Как ще погледна после Хокинс в очите?
— Не знам, момчето ми — отвърна Мак. — Аз ще си извръщам главата. Няма да мога да го погледна. — Ноздрите му потрепнаха и той се взря в тенджерата. — Толкова хубаво мирише!
— Естествено, ако някой не иска да яде, може да си върви — обади се Царя невъзмутимо.
Никой не мръдна. Всички се облегнаха на стената и потънаха в размисъл. Заслушани в къкренето. Упоени от прелестния аромат.
— Не е чак толкова ужасно, като си помисли човек — наруши мълчанието Ларкин по-скоро, за да убеди себе си, отколкото другите. — Към кокошките си как се привързваме. А нямаме нищо против да ги ядем. И тях, пък и яйцата им.
— Така е, момчето ми. А спомняш ли си оная котка, дето й видяхме сметката? Тогава не ни пукаше, нали, Питър?
— Да, ама тя беше бездомна. А това е Роувър!
— Беше. Сега е просто месо.
— Вие ли пипнахте котката? — ядосано попита Бръф. — Преди около шест месеца?
— Не. Това се случи на Ява.
— А — отдъхна си Бръф. После погледът му случайно попадна на Царя и той избухна: — Как не се сетих досега? Значи ти беше, кучи сине! А ние обикаляхме четири часа като луди да я търсим.
— Не се ядосвай, Дон. Нали наши хора я докопаха. Победата беше на американска страна.
— Моите австралийци нещо се излагат — отбеляза Ларкин.
Царя взе лъжицата и докато опитваше соса, ръката му трепереше.
— Бива си го. — После побутна месото, но то все още не се отделяше от кокала. — Ще му трябва поне още час. След десет минути той отново опита яхнията.
— Май иска малко сол. Ти как мислиш, Питър?
Питър Марлоу също
— Малко, съвсем мъничко!
Всички подред опитаха яденето. Още щипчица сол, зрънце черен пипер, мъничко захар, стрък куркума. После седнаха да чакат, разкъсвани от най-изтънченото мъчение. От време на време сваляха одеялото от прозореца, изпускаха малко от аромата и оставяха да влезе свеж въздух. Навън бризът понесе аромата из Чанги, а вътре по коридорите на затвора уханието се промъкна през пролуките на вратата и напои въздуха.
— О, боже, Смити, подушваш ли?
— Разбира се, че подушвам. Да не би да нямам нос? Откъде идва?
— Някъде горе от караулното, оттам някъде.
— Да пукна, ако тия долни жълти копелета не готвят точно до оградата.
— Те са, мръсниците.
— Не, не са те. Май иде откъм затвора.
— Боже, я погледни тоя. Виж как души като куче, идиотът му с идиот!
— Казвам ти, от затвора иде.
— Това е от вятъра. Вятърът е оттам.
— Вятърът никога не е мирисал така. Това е месо, казвам ти. И то говеждо, залагам си живота. Говежда яхния!
— Нови мъчения измислиха, копелетата! Ама че мръсни номера!
— Може би просто си внушаваме. Казват, че човек понякога има халюцинации за миризма.
— Как ще си внушаваме всички до един, по дяволите? Погледни хората, всички са спрели.
— Кой казва?
— Какво кой казва?
— Ти каза: „Казват, че понякога човек има халюцинации за миризма.“ Кой казва?
— О, господи, Смити. Просто така се казва.
— Добре де, но кой?
— Откъде да знам, по дяволите?
— Тогава стига си викал „казват това“, „казват онова“. Човек направо може да полудее.
Мъжете в килията — избраниците на Царя го наблюдаваха как отсипва една порция във войнишко канче и го подава на Ларкин. Погледите им се вдигнаха от канчето и се върнаха обратно върху черпака, и после върху Мак, и обратно на черпака, и после върху Бръф, и пак на черпака и после върху Текс и обратно на черпака, и после върху Питър Марлоу, и пак на черпака и най-накрая, върху чинията на Царя. Когато всички получиха порция, започнаха да се хранят и накрая остана ядене поне още за по два пъти на човек.
Просто бе болка да ядеш толкова до насита.
Зърната се бяха разварили и станали част от гъстия сос. Папаята бе направила месото невероятно крехко и то се отделяше от костите на мръвки, придобило кафеникав цвят от папаята, от подправките и боба. Сосът бе гъст, като истински сос на ирландска яхния — с капки златиста мазнина на повърхността.
Царя вдигна глава от чинията си, излъскана до блясък, и направи знак на Ларкин. Полковникът просто подаде канчето си и без излишни думи всеки получи по още една порция. Скоро и тя изчезна. После още по една, последна.