Бяла смърт

Кемпрекос Пол

Той взел назаем пикап от един роднина, който живеел в градчето, и тръгнал по черния път към селото. В един момент се натъкнал на ограда, пазена от свирепо изглеждащи мъже — казали му, че това е вече частна собственост. Когато им обяснил, че иска да стигне до селото си, те го заплашили с оръжията си и го предупредили да не се връща.

— Не разбирам — каза Грийн по телефона. — Нали семейството ти живее в района на резерват?

— Останали са шепа хора. Земята е собственост на голям хартиен концерн. Формално погледнато, ние сме незаконни

заселници, но компанията ни толерираше. Дори използваха племето в рекламите си, за да покажат какви симпатяги са. Но продадоха земята и новите собственици започнали някакъв голям проект от другата страна на езерото.

— Земята е тяхна. Могат да правят каквото им скимне.

— Зная, но това не обяснява какво е станало с моите хора.

— Правилно. Обърна ли се към властите?

— Разбира се. Веднага. Говорих с полицията. Казаха, че са се свързали с адвокат в града и той им казал, че моите хора били прогонени.

— Но къде са отишли?

— От полицията задали същия въпрос. Адвокатът казал, че си заминали. И че вероятно са се настанили на нечия чужда земя. Разбери, всички смятат моите хора за ексцентрични анахронизми. Полицаите казаха, че не могат да направят нищо. Имам нужда от помощ.

Грийн погледна бележника си, после каза:

— Ще уредя служебния самолет да ме хвърли при теб утре сутринта. — SOS държеше под наем реактивен самолет, който бе винаги на разположение.

— Сериозно?!

— Че защо не? Маркъс е вързан в Дания и формално шефът съм аз, а честно казано, писна ми да се занимавам с тъпите интриги и борби в офиса. Кажи къде точно се намираш.

Верен на думата си, на следващия ден Грийн отлетя за Квебек. Оттам хвана полет с един малък самолет до градчето, от което се обаждаше Найтхоук. Бен го чакаше на миниатюрното летище. Пикапът бе натоварен с всичко необходимо и бе готов за път. Караха няколко часа по черни пътища и пренощуваха на палатка.

Грийн огледа картата на светлината на лагерния фенер и установи, че гората покрива огромна площ, осеяна на места с големи езера. Семейството на Бен преживяваше от лов и риболов и печелеше пари от любители рибари и ловци.

Грийн предложи да наемат хидроплан, но Найтхоук каза, че тежковъоръжените стражи ясно дали да се разбере, че ще стрелят по всеки натрапник. Преграденият път не бил единственият начин да се стигне до селото. На следващата сутрин караха още няколко часа, без да срещнат нито една друга кола, докато не стигнаха пътеката, водеща в гъстата гора.

Вече ходеха около час, след като бяха оставили пикапа. Движеха се мълчаливо като сенки между високите дървета. Внезапно Найтхоук спря, вдигна ръка и с полузатворени очи бавно заобръща глава като радарна антена, фокусираща се към наближаваната цел. Сякаш бе загърбил обикновените сетива и използваше някакъв вътрешен компас.

Грийн го гледаше с възхищение. Можеш да извадиш индианеца от гората, но не и гората от индианеца, помисли си. Накрая Найтхоук се отпусна, посегна

към раницата си и откопча манерката. Подаде я на Грийн.

— Не искам да се натрапвам, но колко още ни остава да ходим? — попита Грийн, след като отпи от възтоплата вода.

Найтхоук посочи дървета.

— На стотина метра натам има ловна пътека, която ще ни отведе до езерото.

— Откъде знаеш.

Бен се потупа по носа.

— Не е голяма философия. Следвах миризмата на водата. Пробвай и ти.

Грийн вдиша един-два пъти и с изненада откри, че наред с аромата на бор долавя и слабата миризма на гниеща растителност и риба. Найтхоук също пийна малко вода и прибра манерката. После каза тихо:

— Оттук нататък трябва много да внимаваме. Ще общуваме с жестове.

Грийн кимна. Тръгнаха отново. Околността започна да се променя почти незабавно. Дърветата ставаха по-къси и по-ниски, а почвата под краката им — по-песъчлива. Ниската растителност стана по-гъста и им се налагаше да си пробиват път през бодливи храсти.

Между клоните проникваха снопове слънчева светлина. Неочаквано видяха пред себе си отблясъците на вода. По сигнал на Найтхоук клекнаха и стигнаха до брега на езерото почти пълзешком.

На един паянтов кей беше вързан възстаричък хидроплан „Чесна“. Найтхоук го огледа. Всичко изглеждаше нормално. Махна капака и ахна, когато видя двигателя.

— Джош, виж!

Грийн надникна.

— Сякаш някой си е поиграл с брадва.

Срязаните маркучи и проводници висяха безпомощно. Двигателят бе покрит с десетки белези от удари с нещо твърдо и тежко.

— Ето защо не са летели до града — каза Найтхоук, после посочи отъпканата пътека, отвеждаща от кея. — Селото е натам.

След няколко минути стигнаха до една поляна. Найтхоук вдигна ръка да спрат, после приклекна и впери остър поглед през храстите.

— Няма никого — каза накрая.

— Сигурен ли си?

— За съжаление, да — отвърна Найтхоук. И излезе на поляната, без да се крие. Грийн го последва колебливо.

Селото се състоеше от десетина дървени къщи, повечето с веранди. Бяха построени от двете страни на отъпкана ивица земя, като главната улица на някое малко селище; приликата се затвърдяваше и от една постройка с табела за смесен магазин. Грийн очакваше всеки момент някой да изскочи от вратата, но магазинът и всички останали къщи в селото бяха притихнали като гробници.

— Това е моят дом, тук живееха родителите ми и сестра ми — каза Найтхоук и спря пред една от по-големите постройки. Качи се на верандата и влезе. След няколко минути се появи отново, клатеше глава. — Никой. Всичко е по местата си. Сякаш просто са излезли за минутка.

— И аз надникнах тук-там — каза Грийн. — Същата работа, колко души са живели тук?

— Около четиридесет.

— Къде може да са отишли?

Найтхоук отиде до езерото и спря на брега, заслушан в тихия плясък на вълните. След малко посочи отсрещния бряг.