Бяла смърт

Кемпрекос Пол

— Ако това ще ви успокои, аз имам същото усещане. Не става дума просто за тайфа момчета с пушки. — Остин се наведе напред и синьо-зелените му очи се впериха в професора. — Искам да ми обещаете да направите нещо, когато стигнете Скаалсхавн.

— Разбира се. Каквото кажете.

— Пазете се, професоре — каза Остин с такъв тон, че нямаше място за неразбиране. — Многосе пазете.

17

Лошото предчувствие не напусна Остин дори след

като той излезе от сградата и застана под ярката слънчева светлина. В таксито към хотела на няколко пъти се улови, че се обръща да гледа през задното стъкло. Накрая се отказа и се отпусна. Ако опасността наистина го дебнеше, нямаше да успее да я види при това натоварено движение.

Спря в магазина за дрехи, за да си вземе поръчката. Отнесе спретнато опакованите кутии в стаята си и се обади на Тери. Беше 17:30.

— Отседнал съм в стая под твоята. Май те чух как пееш от радост в очакване на срещата ни.

— Значи сигурно си ме чул и как подскачам от нетърпение.

— Направо е изумително как действа чарът ми на жените — каза Остин. — Ще те чакам на рецепцията. Можем да се престорим на стари гаджета, които случайно са се срещнали тук.

— Вие сте изумителен романтик, господин Остин.

— Наричали са ме и по-зле. Ще ме познаеш по червения карамфил на ревера.

Вратата на асансьора се отвори, Тери излезе като на сцена и моментално привлече вниманието на всички мъже наоколо, в това число и на Остин. Не можеше да свали очи от нея, докато тя прекосяваше фоайето. Кестенявата й коса се спускаше до тънките връзки на дългата до глезените бяла дантелена рокля, която ясно очертаваше тънкия й кръст и бедрата й.

Топлата й усмивка показа, че и тя е доволна от вида на кавалера си. Погледът й се плъзна по едноредовото гълъбово сиво сако в европейски стил — бе леко стеснено в кръста и подчертаваше раменете на Остин като парадна униформа. Синята риза и бялата копринена вратовръзка контрастираха със загара на кожата, очите с цвят на корал и светлата му коса. На ревера му имаше червен карамфил.

Тя протегна ръка и Остин я целуна.

— Каква чудесна изненада — произнесе Тери с акцента на британска аристократка. — Не съм ви виждала от…

— Биариц. Или може би Казабланка?

Тери опря китка на челото си.

— О, кой може да каже? С времето местата започват да се смесват, не сте ли съгласен?

Остин се наклони и прошепна в ухото й:

— Винаги ще помним Маракеш.

Хвана я под ръка и излязоха навън, сякаш се познаваха от цяла вечност. Пресякоха забързания площад и се насочиха към „Тиволи“, прочутия увеселителен парк от XIX век, известен с многобройните си забавления. Оживеният парк сияеше с неонови светлини и бе пълен с посетители, отиващи на театър, танци или симфоничен концерт. Спряха за няколко минути да погледат една фолклорна танцова група. Тери предложи да вечерят в един ресторант с открита тераса. Настаниха се на маса,

от която виждаха виенското колело.

Остин взе менюто.

— Ти избра ресторанта, така че аз ще избера вечерята, ако нямаш нищо против.

— Изобщо даже. Досега преживявах само на сандвичи.

Сервитьорът приближи и Остин поръча за аперитив малки фиордови скариди. За основно ястие избра флекестег,печено свинско с пръжки и зеле за себе си, а за Тери — морбрадбоф,малки свински филета в гъбен сос. Вместо вино реши да поръча бира „Карлсберг“.

— Доста бързо се справи с поръчката — с възхищение отбеляза Тери.

— Излъгах. Идвал съм точно в този ресторант последния път, когато бях командирован от НАМПД в Копенхаген.

— Велики умове, както се казва.

Вдигнаха покритите с пяна чаши и отпиха от студената освежителна бира. Поднесоха скаридите. След първата хапка Тери затвори очи от удоволствие.

— Прекрасни са!

— Тайната на приготвянето на морска храна е никога да не позволяваш подправките да убият тънкия й вкус. Тези са подправени с лимон и пресни чушки.

— Още едно нещо, за което да ти благодаря.

— Доброто ти настроение не се дължи единствено на храната. Предполагам, че срещата ти с Бекер е минала добре.

— Приятелят ти господин Бекер се оказа всъщност доста очарователен. Направо не можеше да намери подходящи суперлативи по твой адрес и бе силно впечатлен от снимките ти на „Морски страж“. По мое настояване те също огледаха кораба и стигнаха до заключението за саботаж, точно както го описа ти. Споразумяхме се. Съгласиха се да снемат обвиненията от Маркъс.

— Честито. Без никакви допълнителни условия?

— Има, и още как. Маркъс и всички свързани по някакъв начин със SOS, в това число и моя милост, трябва да напуснат Дания през следващите четиридесет и осем часа. Запазихме си места за утрешния полет на „Конкорд“.

— „Конкорд“? SOS май не се скъпи, когато става дума за пътуване.

Тя сви рамене.

— Хората, даващи милиони на SOS, явно нямат нищо против, стига океаните да са защитени.

— Ще пробвам този номер със счетоводителите на НАМПД, които държат под око пътните разходи. Ти ще обядваш в „Кънкейд“, докато аз ще се мъча да сдъвча гуменото пиле на десет километра височина. Какви други условия постави Бекер?

— Никакви пресконференции на датска територия. Никакви опити за изваждане на „Морски страж“. И единственият начин, по който можем да стъпим отново в Дания, е като нелегални гастарбайтери. Наистина не мога да ти опиша колко съм ти благодарна за онова, което направи.

— Всяко нещо си има цената. А сега ми разкажи всичко, което знаеш за „Океанус“.

— Разбира се, с удоволствие. Както казах миналия път, „Океанус“ е международна корпорация, занимаваща се с морски продукти и транспорт. Притежава риболовни флотилии и транспортни кораби по цял свят.