Бяла смърт

Кемпрекос Пол

21

Световноизвестният историк на морското дело и чревоугодник Жулиен Перлмутер бе изпаднал в екстаз и агония. Седеше пред тристагодишната тосканска вила, от чиято покрита тераса се разкриваше, завладяваща гледка към покритите с лозя хълмове. В далечината се виждаше прочутата катедрала на Флоренция. Широката дъбова маса пред него се огъваше от италиански ястия, като се започне от домашно приготвените пикантни наденички и се стигне до дебелия бифтек по флорентински. Имаше толкова много прекрасна храна, толкова много прекрасни цветове и

аромати, че всъщност му беше трудно да реши откъде точно да започне.

— Стегни се, старче — промърмори той и почеса сивата си брада, докато гледаше трапезата. — Че иначе ще умреш от глад сред това изобилие.

С теглото си от сто и осемдесет килограма Перлмутер изобщо не рискуваше да залинее. Откакто преди десет дни бе пристигнал в Италия, бе проял пътя си по италианския ботуш на рекламна обиколка на едно италиано-американско кулинарно списание. Бе бъхтил из винарски изби, кръчми и рибни ресторанти, бе позирал пред камерите в пълни с пушени бутове хладилни помещения и бе изнасял лекции по история на кулинарията — връщаше се в миналото чак до епохата на етруските. Навсякъде, където спираше, го очакваха разточителни пиршества. Тъкмо претоварването на сетивата му го бе довело до сегашното безизходно положение.

Телефонът в джоба на сакото му иззвъня. Благодарен за разсейването от затрудненото положение, Перлмутер го отвори и каза:

— Говорете сбито и по същество.

— Труден сте за откриване, Сен Жулиен.

Небесносините очи на червендалестото лице се разтопиха от удоволствие при звука на познатия глас на Кърт Остин.

— Тъкмо обратното, момчето ми. Аз съм като Хензел и Гретел. Върви след трохите и ще ме откриеш в сладкишената къща.

— По-лесно ми бе да последвам указанията на икономката. Каза ми, че си в Италия. Как върви обиколката?

Перлмутер потупа огромния си корем.

— Много задоволително, меко казано. Предполагам, че в окръг Колумбия всичко е наред?

— Доколкото ми е известно. Току-що се върнах от Копенхаген.

— А, градът на Ханс Кристиан Андерсен и Малката русалка. Бях там преди няколко години, вечерях в един ресторант и…

Остин го прекъсна, преди да започне да изрежда най-подробно менюто.

— С удоволствие бих изслушал разказа ти. Но точно в момента се нуждая от историческата ти експертиза.

— Винаги съм готов да говоря за историята на кулинарията. Давай.

От НАМПД често използваха услугите на Перлмутер.

— Някога да си попадал на баски мореплавател на име Диего Агирес? Петнадесети или шестнадесети век.

Перлмутер се зарови в енциклопедичния си ум.

— А, да, нещо свързано с „Песен за Роланд“, епичната френска поема.

— „Шансон дьо Роланд“? Борих се с нея на уроците по френски в гимназията.

— Значи легендата ти е позната. Роланд бил племенник на Карл Велики. Задържал сарацините при Ронцесвал благодарение на вълшебния си меч Дурендал. Преди да умре, започнал да удря меча си в скалата, за да не попадне в ръцете на враговете му, но Дурендал не се счупил. Надул рога, за да призове помощ. Карл Велики го чул и пристигнал с армиите си, но било късно. Роланд бил мъртъв. През вековете

се превърнал в баски герой и символ на упорития им характер.

— И как стигаме от Роланд до Агирес?

— Спомням си едно споменаване на фамилията Агирес в трактат от осемнадесети век за пътуванията до Новия свят преди Колумб. В него се казва, че Агирес предприемал многократни риболовни плавания във водите на Северна Америка десетилетия преди Колумб. За съжаление, влязъл в конфликт с испанската инквизиция. Имало непотвърдени сведения, че у него били реликвите на Роланд.

— От казаното от теб излиза, че историята за Роланд не е просто легенда. Мечът и рогът наистина са съществували.

— Явно Инквизицията си е мислела така. Страхували са се, че реликвите могат да се използват да вдигнат баските на въстание.

— Какво станало с Агирес и реликвите?

— Изчезнали. Доколкото си спомням, няма споменаване за корабокрушение. Мога ли да те попитам какво поражда този интерес?

— Срещнах потомък на Диего Агирес. В момента върви по следите на отдавна изчезналия си предшественик. Но не ми спомена нищо за свещени реликви.

— Не се изненадвам. Баските сепаратисти продължават да взривяват бомби в Испания. Бог знае какво ще се случи, ако се доберат до подобни символи.

— Спомняш ли си нещо друго за Агирес?

— В момента — нищо конкретно. Ще се поровя в книгите си, като се прибера. — Перлмутер бе собственик на една от най-богатите библиотеки, свързани с мореплаването. — Пътувам за Джорджтаун след няколко дни, имам още една спирка в Милано.

— Оказа ми огромна помощ, както обикновено. Ще поговорим отново. Buon Appetito.

— Grazie — отвърна Перлмутер, прекъсна връзката и пак насочи вниманието си към масата. Тъкмо се канеше да забоде вилица в подноса с маринован артишок, когато домакинът му, който притежаваше вилата и лозята наоколо, се появи с дългоочакваната бутилка вино.

Изглеждаше потресен.

— Не сте докоснали храната си! Да не сте болен?

— О, не, сеньор Ночи. Бях разсеян от телефонно обаждане във връзка с един исторически въпрос.

Побелелият италианец кимна.

— Може би вкусът на глиганското чингалище помогне на паметта ви. Сосът е от трюфели, събрани в моята гора.

— Превъзходно предложение, приятелю.

Дигата бе разбита и Перлмутер се нахвърли върху храната с обичайния си жар. Ночи любезно не даде воля на любопитството си, докато гостът му поглъщаше ястията. Но когато Перлмутер избърса малката си уста и остави салфетката, каза:

— Аз съм любител историк. Невъзможно е да не станеш такъв, когато живееш в страна, пълна с останки от безброй цивилизации. Може би ще мога да ви помогна по вашия въпрос.

Перлмутер си наля още една чаша кианти, реколта 1997, и предаде разговора си с Остин. Италианецът наклони глава на една страна.

— Не зная нищо за този баск, но разказът ви ме подсеща за нещо, на което попаднах, докато правех едно проучване в Biblioteca Lurenziana.

— Посещавал съм Лаврентинската библиотека преди много години. Бях запленен от ръкописите.