Бяла смърт
Шрифт:
Посрещна ги любезна възрастна двойка. Пансионът бе в стара викторианска сграда в края на градчето. От ентусиазираното посрещане Пол и Гамей разбраха, че бизнесът не е от преуспяващите. Стаята бе евтина и чиста, домакините им приготвиха обилна вечеря. Спаха добре и на следващата сутрин след огромната закуска тръгнаха да намерят Нийл и да вземат рибата.
Кеят бе пуст. По-тревожното бе, че от „Тифани“ нямаше и следа. Попитаха в офиса, но никой не го бе виждал, откакто бе платил
— Сигурно лекува махмурлука си някъде — отвърна той. — Снощи дойде със сто долара, похарчи ги почти всичките — черпеше наред — и си тръгна доста наквасен. Прави го редовно, така че не се разтревожих особено. В пияно състояние Нийл се ориентира по-добре от доста хора на трезва глава. Тръгна си към единайсет. Трябва да е в лодката си, живее на нея.
— Но „Тифани“ я няма — каза Пол.
Барманът огледа пристанището и изруга.
— Проклет идиот! Изобщо не беше в състояние да я подкара.
— Възможно ли е някой от другите посетители на бара да знае къде е?
— Не. Бяха по-пияни и от него. Единственият трезвен бе Фред Грогън, а той си тръгна преди Майк.
— Кой е Фред Грогън? — попита Пол.
— Човек, когото едва ли бихте искали да познавате — с презрение отвърна барманът. — Живее в гората при старата фабрика. Единственият местен, когото новите собственици задържаха на работа. Доста изненадващо, защото Фред е съмнителен тип. В смисъл — потаен. Понякога идва в града с черните джипове на фабриката.
Барманът замълча и се загледа в морето, заслонил очи от слънцето. В залива влезе малка лодка и се понесе с пълна скорост към кея.
— Това е Фици. Пазачът на фара. Ей, здравата се е забързал.
Лодката се плъзна до кея и белобрадият мъж в нея хвърли въже на брега. Бе толкова развълнуван, че започна да говори несвързано още преди да стъпи на камъните.
— Успокой се, Фици — каза барманът. — Не ти разбирам нито дума.
Брадатият мъж си пое дъх.
— Нощес чух силен гръм. Чак прозорците задрънчаха. Помислих си да не би някой реактивен самолет да е прелетял съвсем ниско. Сутринта излязох да огледам. Навсякъде парчета дърво. Вижте! — Той отметна мушамата си, измъкна някаква разцепена дъска и я вдигна. На нея ясно се виждаха буквите „Тиф“.
Барманът прехапа устна, после бързо отиде в бара и се обади на полицията. Докато чакаше пазителите на закона, набра още няколко номера. Започнаха да пристигат пикапи и набързо бе организирана пъстра флотилия спасителни лодки. Когато пристигна шерифът, флотилията вече бе тръгнала — начело с Фици. Докато барманът обясняваше какво е станало, някои от лодките започнаха да се връщат. Носеха още натрошени дъски. От Нийл нямаше и следа.
Шерифът се обади на бреговата охрана, откъдето обещаха да пратят
— Мисля, че са го убили — без заобикалки заяви Гамей.
— Май не само аз надушвам нещо гнило. Може би пък перченето с уловената риба е му е докарало убийството, а?
— Мислиш, че е заради това? — Очите на Гамей проблеснаха гневно. — Че е бил убит заради някаква си риба!
— Може би.
Тя поклати глава.
— Горкият. Излиза, че ние сме виновни за това…
— Единствените виновници са убийците му.
— Обзалагам се, че „Океанус“ има пръст в това нещо.
— Ако си права, може би ние сме следващите.
— Тогава да си събираме партакешите и да се омитаме.
Стигнаха до пансиона, платиха сметката и си взеха багажа. Собствениците очевидно не бяха особено радостни от този факт и ги изпратиха до колата. Докато нареждаха колко жалко било, че си тръгват, Гамей хвана Пол за ръкава и го побутна към колата. После седна на дясната седалка, махна на собствениците за сбогом и потеглиха.
— Съжалявам, че развалих изпращането. Докато приказвахме, мина един черен джип.
— Май глутницата започва да се събира — отбеляза Пол, зави по пътя, който щеше да ги изведе извън града, и погледна в огледалото. — Нямаме си опашка.
Нямаше почти никакво движение, с изключение на една-две коли, а щом излязоха от града, пътят съвсем опустя.
Двулентовото шосе се виеше сред гъстата борова гора и постепенно се издигаше. Скоро караха високо над морето. От едната страна на пътя бе гората, а от другата — дълбока пропаст.
На около три километра от градчето Гамей се обърна да погледне пътя зад тях.
— Опа.
Пол погледна в огледалото и видя черен джип — бързо ги настигаше.
— Сигурно са ни чакали край пътя да ги подминем.
Гамей закопча колана си.
— Е, покажи им на какво си способен.
Пол я изгледа недоверчиво.
— Нали си даваш сметка, че караме шест цилиндрова кола, вероятно наполовина от размерите и теглото на онзи черен звяр зад нас?
— По дяволите, Пол, стига си философствал. Ти си побъркан шофьор от Масачузетс. Просто дай газ до дупка.
Траут извъртя очи към небето.
— Да, госпожо.
И натисна газта. Колата ускори до впечатляващите 130 километра в час. Джипът с лекота набра скорост и продължи да ги настига. Пол успя да изстиска още петнайсетина километра в час от двигателя, но джипът все така приближаваше.
Навлязоха в серия завои, които следваха контурите на крайбрежните хълмове. Колата им не беше спортна, но все пак се справяше по-добре от големия джип, който тежко поднасяше на по-острите завои. На места Траут трябваше да удря спирачки, за да не излети от пътя.