Битие

Брин Дейвид

С извиващи се тонове, които изглеждаха възхитително и подобаващо старомодни, професор Ян Шенсю преведе древните идеограми на глас:

— Сачми, полетели от домашното огнище, хвърлени от божествени ръце от светлина, запратени да се носят неизмеримо дълго през невъобразима пустота…

Една звезда сред подобните на прах милиарди започна да пулсира и да изстрелва тесни ярки мигащи лъчи…

— Заснемете

съзвездията! — нареди д-р Нгуен, забравил обичайната си любезност.

— Веднага! — рязко отвърна Менелауа. Пръстите му се откъснаха от аниматронното разпятие на врата му и се размърдаха във въздуха с отчаяна скорост.

Пред очите на Бин някои от примигващите лъчи засилваха пред себе си мънички точици. Една от тях се носеше право към него и се превърна в широка отразяваща повърхност, която сякаш разцъфна към наблюдаващите.

— Протонно платно! — заяви Ана. — Вариант на проекта на Накамура. Издува се от лазер от точката на изстрелване.

Бин изсумтя. Беше изумен от бързината й — и от това, че успя да схване донякъде думите й! Космическото платно профуча покрай виртуалната камера, която се завъртя да го проследи, и за миг Бин зърна зад гигантското платно мъничка гладка форма, блеснала в задвижващия лъч от родната звезда…

… който най-сетне угасна, може би след много години, и остана само естественото сияние на слънцето, което отслабваше, докато разстоянието се увеличаваше и десетилетия минаваха за секунди. След угасването на лазера прозрачното платно се сви, нагъна се и се прибра в малък контейнер в единия край на малкото яйце, чието ярко сияние вече помръкваше; накрая капсулата се виждаше единствено като вълничка с формата на семе, осветено от звездите и носещо се с невъобразима за Бин скорост.

— Добър номер с платното — отбеляза Пол. — Прибираш го, когато не е необходимо за тяга или събиране на енергия, така че да не улавя междузвездни частици. Ако е от материал с двойна памет, може да се разпъва и свива почти без усилие. Обзалагам се, че по-късно са го използвали за намаляване на скоростта.

Бин вече схващаше как камъкът-свят е прекосил безкрайната бездна между звездите — метод, който със сигурност би събудил чувство за родство с тази колония на богати ветроходци. В същото време се питаше как ли са изтълкували тези образи древните хора от Китай и Индия.

„Сигурно са мислели за тях като за богове и чудовища.“

Колко лесно беше да се засмееш на подобна наивност. Но всъщност можеше ли някой да гарантира, че и съвременното човечество се е развило достатъчно, за да ги разбере? Да разбере най-важното?

Междувременно ученият Ян продължаваше да превежда:

— Времето бавно се точеше и докато галактиката се въртеше, грейна нова звезда, със светлина като спирачка.

Капсулата се завъртя, отново разгъна платното и то започна да действа като постепенна спирачка — използваше източника на светлина пред капсулата. „Това е нашето слънце“ — осъзна Бин. Не можеше да е друго.

— Знаех

си! — ликуващо възкликна островитянинът. — Разбира се, в този край няма лазер. Така че слънчевата светлина няма да е достатъчна.

Докато звездата отпред растеше, превръщайки се от точка в мъничък видим диск, пред камъка-свят изведнъж изникна ново тяло — огромна сфера на ивици, изпъстрена с ред след ред завихрени многоцветни бури.

— Избрано предварително, огромното кълбо чакаше. Готово да улови… да притегли… да помогне…

Преводът на Ян Шенсю се запрепъва; дори с помощта на компютъра можеше да предложи единствено догадки. В края на краищата Куриерът разполагаше с ограничен човешки речников запас. Древните индуси и китайци са знаели много малко за астрономия, космическа навигация и всичко останало.

„Също като мен“ — помисли си Бин, докато облачното кълбо на ивици приближаваше стремглаво към него.

— Гравитационно отклонение покрай Юпитер — промърмори с явно възхищение Ана. — Все едно да прокараш микроскопична игла през столетия и светлинни години. Трябвало е да преценят идеално момента на изстрелването.

Огромната газова планета профуча покрай тях с изнервяща скорост, а капсулата с издутото си платно се понесе в остър завой покрай слънцето и отново полетя в черното пространство. Далеч… и още по-далеч… докато не спря в края на широката дъга… и се насочи отново към вътрешността, приближаваше се към звездата от друг ъгъл, а платното отново се изпълваше с буйни потоци светлина.

— Но скоростта все още е твърде висока — обади се Пол. — Тази игла трябва да направи много бодове, множество завъртания покрай други планети наред с Юпитер и Слънцето.

Преценката му се потвърди, когато кипналата слънчева сфера се стрелна покрай тях — очите на Бин се насълзиха от ярката светлина, — а после платното пак се прибра в контейнера си… и не след дълго покрай капсулата профуча по-малко кълбо — толкова близо, че Бин имаше чувството, че минава през горните слоеве на неспокойните жълти облаци, когато около образа за момент се появи сияен ореол.

— Използвали са като спирачка атмосферата на Венера. По дяволите! Трябвало е да изчислят орбитите с точност до милиардни, за да планират подобни маневри от такова огромно разстояние и с такава разлика във времето.

Последва още едно рязко приближаване и завиване покрай Юпитер…

— Да, макар че капсулата би могла да извърши малки промени в реално време между срещите, с помощта на платното — отвърна Ана. — Но въпреки това не биха го постигнали с такава точност, ако са нямали предвид конкретна цел. — Тя също замърда бързо пръсти. — Би трябвало да са знаели за Земята. От инструменти като нашия телескоп „Търсач на живот“… само че много по-съвършени. Знаели са, че планетата ни има кислородна атмосфера, живот, прекалено много метан, може би хлорофил. Но въпреки това…