Битие
Шрифт:
Този път никой от умните хора около него не каза нищо — всички също като Бин мълчаливо наблюдаваха как снимките показваха изминаването на безброй сезони и безчет години. Ледникът премина през няколко периода на съществуването си, като отначало растеше и потичаше надолу по безжизнена долина, понесъл със себе си камъка, който понякога изчезваше в белите му пластове. След това (поне според Бин) минаха още столетия и ледената река постепенно изтъня и се оттегли, после изчезна напълно и остави извънземната сонда пратеник да лежи безпомощно върху една морена.
Но създателите се бяха погрижили за неочаквани ситуации.По склоновете на планината устремно запълзя трева — сякаш преследваше отстъпващата ледена стена. Последваха
Бин се олюля, сякаш се намираше в скоростно превозно средство, което внезапно е набило спирачки. Жлъч се надигна в гърлото му. Въпреки това не можеше да откъсне поглед, дори да мигне…
Две сенки се приближаваха…
… движеха се на два крака, бяха с кожени панталони и мокасини. Влязоха в кадър с малки предпазливи стъпки.
После се появи човешка ръка, изцапана със сажди. Към нея се присъедини и другата — мръсни нокти, омазани със засъхнала кал. Посягащи надолу.
Да предположим, че срещнем онези наши извънземни братчета и сестричета и от това не излезе нищо лошо. Да бе, това е възможно.
Въпреки дългия и тъжен списък на начините, по който е протекъл „Първият контакт“ на Земята между човешките култури или когато един животински вид срещне за първи път друг, нашата среща с извънземните може и да мине нормално.
Добре де, да кажем, че космосът не е някакъв Вавилон. Че никой не погажда гадни междузвездни въртели и не се опитва да прецака конкуренцията с долни номерца. Няма страшилища, поглъщащи всичко, което им падне или опитващи се да те привлекат за своя галактически джихад. Няма нарочно или неволно пуснати вируси, понесени от ярките лъчи.
Да предположим също, че развитите ни братчета и сестричета са решили многото проблеми, които ни мъчат. Това не означава, че трябва да въздъхнем с облекчение! Дори сред цивилизованите животът може да е опасен, ако не знаеш правилата.
Въпрос, скъпи приятели. Каква е най-често срещаната мирна дейност при повечето същества, като се изключи отглеждането на храна и хлапета? Търговията. Покупка, продажба, стокообмен, алъш-вериш. Имам много от онова, което искате, а вие имате това, което ми трябва на мен. Защо не сключим сделка и всички да сме доволни?
О, да, в някои утопични фантастики има вълшебни кутийки, които удовлетворяват всички желания. Така да бъде! Какво обаче ще се търси винаги? Информацията — осигуряването на нови концепции и идеи за нашите междузвездни братя. Изкуство, музика, литература. Преди един човешки живот сондата „Вояджър“ понесе в космоса диск, пълен със земна култура. Никой не се е сетил да лепне на албума етикет с цената.
Не забравяйте, приятели, че милият и чист алтруизъм е скорошна идея, адски рядко срещана в природата. Много по-разпространен, дори сред дивите създания, е принципът quid pro quo. Ти на мен, аз на теб. В цялата ни история и дори сред животните правилото не е „Бъди щедър“.
Не. Правилото е „Бъди честен“.
Колкото и приятен да е, извънземният със сигурност ще прави търговия. Започнем ли да му задаваме въпроси, той може да каже: „Имаме цели планини отговори“.
И да добави: „И тъй, какво предлагате в замяна?“
Единственото, което имаме, сме ние самите — изкуство, музика, книги, драми и култура. Съкровищницата на човечеството. Но това е първото, което глупаците ще споделят — и то безплатно! И този така възхитителен стремеж да впечатлим съседа може да се окаже най-голямата ни грешка.
Може би ще са готини. Може да разбират честността. Но кой плаща за подарък? Историята може би ще твърди, че не е имало по-гадни предатели от онези, които с най-добри намерения са изстреляли наследството ни в небето, обричайки ни на мизерия и бедност във Вавилон.
38.
Пътят
Като следваше трите делфина, Хакер влезе в загадъчния подводен купол през широк тунел, който минаваше под дома — риташе енергично към светлината в другия край. Скоро се появи отвор отпред и нагоре — басейн портал, където нивото на водата се удържаше от налягането на въздуха.
Още преди да излезе на повърхността, изкуствената среда му се стори някак странна. Вече бе свикнал да вижда само слънце, луна и звезди, така че сиянието на изкуственото осветление изглеждаше едновременно познато и… старо, като смътни спомени от някакво друго десетилетие или друг живот. Без да знае защо, Хакер спря за момент. Почти не му се искаше да продължи напред.
„Хайде — рече си той. — Това е. Пътят към дома.“
И въпреки това след дългото (колко дълго?) скитане из морето с племе странни китоподобни Хакер изведнъж откри, че не е в състояние да си представи какво точно означава тази дума. Дом. Дали наистина бе някак свързана с онази ярка ослепителна светлина отпред? Ярките светещи панели, които го приканваха да се издигне само на още два метра и да се върне в човешкия свят. Поради някаква причина сиянието им едва не го накара да кихне.
Потисна импулса, за да не изцапа шлема си, и едва когато един от делфините се обърна объркано и го сканира със сонарен знак, подобен на въпросителна, най-сетне се опомни, пропъди всички колебания, зарита и изскочи на повърхността, като вдигна пръски към една ниска метална стълба.
Огледа се предпазливо. Не се виждаха никакви хора. Покрай стените имаше шкафове и контейнери, а също закачалки за инструменти и водолазно оборудване, повечето празни.
Още делфини подадоха глави от водата, оглеждаха се и издаваха нискочестотни цъкания, които имплантът в челюстта му превърна в звукови импулси. Опитът му помогна да ги интерпретира като тъга. Разочарование.
Но защо?
Големият мъжкар с мрежата (Хакер го бе нарекъл Майкъл) търпеливо се въртеше, докато два други я развиваха от тялото му. Хакер видя и други неща: обръчи, халки, топки и други такива. Знаеше за какво са били използвани. Но вече имаше ясна — и друга, цел.
Заплува до стълбите, докосна грубата им повърхност с облечената си в ръкавица ръка… и тя внезапно сграбчи първото стъпало с настоятелност, която го изненада. Вкопчи се, не искаше да се пуска, сякаш от страх, че алуминият може да се окаже илюзия. По тялото му преминаха тръпки и дъхът се изтръгна от гърлото му едва ли не като стон. Цели две минути остана в това състояние. Поради замъгленото стъкло на шлема — или заради сълзите в очите — му беше трудно да вижда.
Дори част от него да не искаше да се върне в цивилизацията, очевидно имаше други части, които жадуваха да го направят! Да се озоват отново в света на мъже, жени, твърда земя, меки легла и прекрасни изкуствено създадени неща.
Най-сетне успя да посегне и с другата си ръка, издърпа се нагоре, на следващото стъпало, и седна за първи път от… от страшно много време. Беше странно да не му се налага да плува.
С мокър плясък плитките — хрилете около шлема му — паднаха, тъй като водата вече не ги поддържаше. Разбира се, това означаваше, че вече не му доставят кислород. Въздухът в шлема бързо започна да става негоден за дишане.
Хакер предпазливо откопча стъклото на шлема, отвори го едва-едва, подуши… и го отвори още повече. Долавяше се лека миризма на застояло и плесен, наред с металически привкус, но беше попадал и на много по-лоши неща. Сега поне можеше да се огледа добре.
Нямаше хора. Това бе най-очевидното. Не се виждаха никакви човешки същества. Като се има предвид колко евтино бе разполагането на сензорна мрежа, някой вече би трябвало да е получил сигнал за пристигането на неочакван гост и да е дошъл да провери какво става.
„Освен ако не са ме помислили за делфин.“
Чак след това си даде сметка за отсъствието на шум, създаден от хора — не се чуваше говор, нямаше механични ритми. Но пък си напомни, че и не би могъл да ги чуе. Изведнъж изпита остро липсата на нормален звук. Под водата имплантът в челюстта му изглеждаше напълно подходящ и полезен — всъщност именно той беше ключът към разбирането на речта на делфините. А ето че сега все се прозяваше и тръскаше глава, сякаш по този начин можеше да се освободи от глухотата на тъпанчетата си, които бяха запушени преди много време, преди онова злощастно изстрелване.