Битие
Шрифт:
„Това трябва да бъде оправено веднага, ако имат нужните средства. Още преди да вляза в банята.“
Изведнъж го нападнаха стотици болежки, натъртвания, изкълчвания и непоносими сърбежи, на които беше успявал някак си да не обръща внимание до този момент поради простата причина, че нямаше какво да направи за тях. Сега те гръмко заявяваха за себе си. Особено стягането в главата, сякаш с менгеме. Като драскаше отчаяно закопчалките, Хакер успя да разкопчае верния си шлем, който бе спасил живота му, и да го отдели от спасителния костюм.
„Добре, ставай. Размърдай се. Намери хората тук. Потърси помощ… и не забравяй да си любезен.“ Напомни си последното, за да е сигурен, че старите гадни прояви на разглезено мамино синче няма да излязат на преден план. Може би тази нова, зряла гледна точка бе само някаква временна промяна. Артефакт от времето, прекарано с Племето. Странно, но му изглеждаше някак отдавна закъсняла. Или най-малкото нещо ново, което си заслужава да се опита.
Изправянето се оказа прекалено голямо изискване за тялото му. Затова се изтътри по задник нагоре до следващото стъпало, после на третото и така нататък, докато най-сетне не се озова на площадката около басейна и само плавниците му оставаха потопени във водата. Остана да седи така две-три минути, задъхан от изтощение.
„Добре, а сега да…“ И се сепна. Над басейна имаше голям написан на ръка надпис, закрепен така, че да не остане незабелязан.
С по-дребен шрифт бе отбелязан номер за достъп по Уърлднет, а до него имаше някакво официално на вид писмо. Хакер присви очи и примигна, за да махне засъхващата солена вода и да може да го прочете.
Писмото просто потвърждаваше горния надпис: че малкото стадо делфини притежава постройката, включително мрежите, играчките и наличните инструменти.
И Хакер разбра значението на жалните им възгласи: те се бяха върнали, но домът им бе празен. А се бяха надявали „приятелите с ръце“ също да са се върнали.
„Проект Ъплифт? — замисли се той, докато се мъчеше да се освободи от прилепналия към тялото му костюм и се мръщеше, когато тъканта минаваше по натъртванията и синините. — Това име ми е познато. Май… май съм чувал нещо.“
Един от делфините — старият Жълт корем — се приближи, погледна го и издаде серия звуци, които бяха много по-неразбираеми тук, извън водата.
— Ще се върна — увери го Хакер и вдигна ръка, за да потвърди обещанието си.
Трябваха му страшни усилия да се надигне на колене. После се хвана за парапета и някак успя да се изправи. Не беше толкова от липса на сила — беше упражнявал
Несигурно, сякаш краката му бяха гумени. Хакер се затътри по някакъв дълъг коридор, подпираше се на стените и шкафовете и спираше да погледне всяко помещение, покрай което минаваше. Повечето бяха лаборатории. Щом видя умивалник, завъртя кранчето докрай и пъхна главата си под струята прясна вода, после пи жадно, почти до пръсване. Наложи се да си заповяда да спре… и после продължи обиколката си.
В следващото помещение видя апарат за разделяне на гени, произведен от една от собствените му компании. И изведнъж умът му свърза отделните точки.
„Проект Ъплифт. Ами да!“
Преди около две години професионалните и аматьорските медии вдигнаха страхотна врява около някакъв дребен заговор, чиято тайна задача бе да промени няколко животински вида с крайната цел да им даде интелект на нивото на човешкия.
Какви ли не противници атакуваха начинанието. Църкви го заклеймиха като светотатство. Екозелоти ревяха, че човекът се меси в мъдростта на природата. Толерасти настояваха „културата на делфините“ да бъде оставена на мира и да не я тъпчат с разни ограничени човешки ценности, а други предсказваха появата на мутанти, които ще избягат и ще застрашат човечеството.
Един от проблемите на разнообразието във Века на аматьорите бе, че хобито ти може да привлече раздразнението на много други, особено на онези, които са отдадени на присъщата им страст да се възмущават и негодуват. И които с удоволствие се обръщаха към съдилищата.
Така „проектът Ъплифт“ загина в последвалото шумно меле. Също като безброй други начинания.
„Оцеляват най-силните — помисли си той. — Толкова драматично и спорно начинание трябва да си осигури могъща и решителна подкрепа, в противен случай е обречено.“
Докато оглеждаше следващата лаборатория, най-сетне се натъкна на онова, което търсеше — евтин мултифон, захвърлен сред купчина боклуци. Отначало му се стори счупен, но беше нужно само повърхностно почистване на клемите и апаратът се включи! На плъзгащия се екран се появи симулирано женско лице и задвижи устни в поздрав, който Хакер не можеше да чуе, но чието значение бе очевидно — предлагаше най-основни услуги, макар устройството вече да не бе свързано към лични или корпоративни акаунти.
А, но дали имаше връзка с Мрежата тук, под водата? Разбира се. Проект Ъплифт би трябвало да е разполагал с комуникационни линии дори на това място. Но дали те все още бяха активни и достъпни?
След много опити и грешки най-сетне успя да извика старомодна клавиатура и написа:
МОГА ЛИ ДА СЕ ОБАДЯ НА СУШАТА?
Приветливото женско лице изчезна и се смени текст, изписан с груб двуизмерен шрифт, който запълзя по екрана.
ДИАГНОСТИКА…