Битие

Брин Дейвид

Тази мисъл го накара да се усмихне… и после да се намръщи, понеже си спомни как към края го наричаше лицемер, защото в „Състояние на паника“ разказваше на милионите си зрители и читатели, че недостигът на фосфор е измислица — заговор, съчинен от торни барони и радикални екоманиаци.

„Тогава защо си сложил ПУсоари навсякъде в къщата? — заяде се тя един ден. — Трябва да си последователен. Защити становището си в съда! Плащай глобите! Пускай водата!“

Стандартният отговор на Хамиш, че това е просто художествена измислица, като че ли вече не действаше.

Не и към края.

Честно казано, този роман (преиздаден и по-късно филмиран под заглавието „Фосдефицит?“) беше един от малкото, за които съжаляваше. Отричането на очевидното му беше коствало известно понижаване на рейтинга на доверие. Но пък Каролин така и не беше разбрала едно: „Нямам нужда от разни ученоглавци, които да ми казват какво да пиша. Дори когато са прави.“

Върна се в настоящето и се замисли за династията Глаукъс-Уортингтън. Въпреки целия лукс на банята фамилията безочливо не обръщаше внимание на глобалния недостиг на торове. „Дали подкупват властите в Цюрих да си затварят очите, когато имението изпраща целия си фосфор до пречиствателната станция заедно с тоалетната хартия и лайната?“ В края на краищата там усвояването изобщо не беше толкова ефективно. А швейцарците обичаха ефективността.

„Това, че си плутократ, не означава автоматично, че не ти пука за планетата. Дори ГУ да не обръщат внимание на тази необходимост, някои от посетителите им сигурно са по-съвестни или богати надерити, които ще поискат да…

… о…“

Добре, мистерията донякъде намери решението си. Нощното гърне бе любезен жест към гостите, които предпочитат да постъпват планеткоректно. Но решението беше толкова крещящо непрактично! Някакъв слуга трябваше да идва по два или повече пъти на ден, за да събира приносите и да чисти гърнето…

За втори път през последните няколко минути Хамиш изпита онзи „аха!“ момент, заради който живееше.

„Схванах. Казвате ми, че можете да си позволите добре платени елегантни и възпитани слуги, които да обикалят целия този огромен замък, за да изпразват и да лъскат порцеланови пикалници, някои от които струват цяло състояние. Добре, разбрах. Достатъчно сте богати, за да не ви пука колко деветки имате в персентила си.

Достатъчно богати — намръщено си спомни той, — за да не давате и пет пари за славата… или автографите.“

Рупърт Глаукъс-Уортингтън го беше демонстрирал, като се бе усмихнал едва-едва, когато Хамиш се опита да му връчи подписано копие на „Новата пирамида“. Патриархът докосна книгата с върха на пръста си и позволи на иконома да я отнесе, след което попита със снизходителност, която изглеждаше по-скоро ленива, отколкото преднамерено обидна:

— Е, господин Брукман, значи с това си изкарвате хляба?

По този въпрос между живеещите източно и западно от Атлантика отдавна зееше огромна културна пропаст. Американците по принцип го задаваха направо, често без да осъзнават, че може да е обиден.

„За нас той означава «Каква е онази интересна задача или умение, върху което си избрал да съсредоточиш ежедневието си?» Ние го възприемаме

като въпрос на избор, а не на каста. А европейците си го превеждат като «В каква социална класа си роден?» или «Колко пари правиш?»“ От тази всъщност елементарна разлика се бяха родили цели поколения неразбирателства.

Но тогава защо Глаукъс-Уортингтън, който бе толкова европеец, колкото и самите Алпи, беше задал този въпрос?

Хамиш си спомни болката, която беше изпитал при пристигането си в грамадното имение заедно с десетина други гости, докарани с частен стратоплан за утрешните преговори. Слизането от лимузината пред посрещачите не бе нещо ново за него. Беше подготвен за обичайната размяна на празни приказки с домакина преди икономите да отведат всеки гост в личните му покои, за да се освежи.

Хамиш обаче беше свикнал и да е един от най-прочутите хора навсякъде и никога не му беше задаван точно този въпрос.

„Възможно ли е наистина да не е чувал за мен? Когато в отговор споменах някои филмови заглавия, те сякаш не му говореха нищо. Просто се усмихна и каза: «Колко интересно», след което продължи към следващия.

Разбира се, свръхбогатите си имат елитни забавления. Интереси и дейности, които можем само да си представяме. Приоритети, надхвърлящи обикновените…“

Хамиш примигна от внезапното осъзнаване.

„Това е прекалено. Никой не може да е откъснат чак до такава степен. Пък и днес е достатъчно да си пъхнеш иислушалка в ухото и да чуеш автоматизирано резюме за всеки, с когото се срещаш. Един добросъвестен домакин би го направил, за да изрази уважението си към всеки гост.

Не. Това пренебрежително отношение беше нарочно. Рупърт иска да изглежда над всичко.

Но преигра.

Да, преигра.“

Хамиш знаеше какво би казал любимият му литературен герой, детективът Гийом Дьограс.

„Надушвам страх.“

Не му се отвори възможност да сподели наблюденията си с Пророка преди вечеря — разполагаше само с няколко секунди, за да предаде сбито резюме за срещата си с Роджър Бетсби, направилия самопризнания отровител на сенатор Стронг. Тъмните очи на Тенскватава проблясваха, докато слушаше краткия разказ на Хамиш за дръзкия, жлъчен и абсолютно нагъл доктор, който — макар и мистериозно — изглеждаше готов с такава охота да съсипе себе си заедно с презрения политик.

— Значи нямаш представа каква дрога е използвал Бетсби, за да промени така драстично поведението на Стронг? Да го изкара пълен глупак пред публика?

— Знам само, че е някакво законно вещество, лекарство. Все пак извършеното от него си остава престъпление. Бетсби си го признава. Но също така намеква, че съдът може да прояви снизходителност и че публичното оповестяване на веществото ще причини на сенатора още по-големи неприятности от вече съществуващите. Заплашва, че ако няма възмездие, ще разкаже всичко. Трябва да призная… това е най-шантавото изнудване, което съм виждал.