Битие

Брин Дейвид

„Но кой би могъл да си представи, че ще го използвам тук?“

Дори делфините изглеждаха изненадани. Някои от тях прекарваха доста време с Хакер и търпеливо го наставляваха, сякаш е бавноразвиващо се дете, което се опитва да се научи да ходи.

В замяна той им помагаше, като проверяваше всеки член на стадото от муцуната до опашката — чистеше рани и махаше паразити с ръкавиците си. Особено неприятни бяха носещите се във водата парчета найлон и пластмаса. Те нито потъваха, нито се разграждаха, а се трупаха в гънките на тялото и дори в корените на всеки зъб. Хакер започна да изпълнява тази задача ежедневно,

като внимателно почистваше и хрилете на шлема си. Проклетите отпадъци обаче не свършваха. Понякога цели облаци пластмаса и найлон превръщаха кристалните води в непрогледна мътилка.

„Как може някой да живее в това нещо?“ — питаше се той, докато плуваше с другарите си над морското дъно, неизменно покрито с човешки отпадъци.

Въпреки това чувстваше, че започва да хваща цаката на живота тук. Предишният му страх, че ще се удави или ще бъде смачкан от силните течения, след време избледня, както и клаустрофобията от живота в костюма. Отново си напомни да инвестира в компанията производител. Разбира се, стига да успееше да се върне в онзи свят.

Нощем се чувстваше по-отпуснат, отколкото се бе чувствал от години, ако не и през целия си живот. Дремеше, а цвърчащите приказки на делфините се вмъкваха през челюстта в сънищата му. На петата или шестата сутрин имаше чувството, че е на път да разбере начина им на общуване. Усещането се засилваше с всеки ден.

„Навремето гледах някакъв специалист по делфини в едно научнопопулярно шоу. Разправяше, че тези създания са просто умни животни, които могат да имитират, и че са развили зачатъци на логика и може би някаква основна семантика. Горе-долу като шимпанзетата, но малко повече. Твърдеше, че най-новите сведения отхвърлят всички стари мечти и фантазии, че делфините наистина имат култура и език.

Ама че тъпак!“

Все повече се утвърждаваше старото му мнение, че на така наречените експерти често им липсва достатъчно здрав разум, за да видят онова, което е пред очите им.

Скоро изгуби броя на изминалите дни и нощи. Освен това постепенно престана да го тревожи въпросът къде са спасителите. Вече не се втурваше като луд към повърхността, когато теченията донасяха шума на двигатели. Случваше се често, но макар да му се случваше да зърне в далечината плавателен съд или самолет, никога не беше достатъчно близо, за да извика или да замаха с ръце, за да го открият.

Гневното мърморене за отмъщение и съдебни разправии беше изтрито от неуморния масаж на теченията и вълните. Потопен в безкрайното бърборене на делфините, Хакер започна да се занимава с ежедневните проблеми на Племето. Като онзи път, когато двама млади мъжкари се сбиха и започнаха да си нанасят удари с муцуни и опашки, а после включиха в действие и острите си зъби. Накрая половината възрастни се видяха принудени да се намесят и насила да разтърват кавгаджиите.

С помощта на комбинация от думи, знаци и растящия си речник от техния език Хакер започна да задава въпроси и научи, че една женска (чието сложно име си преведе като Синята дама) се е разгонила. Младежите нямаха шансове да им се усмихне късметът — доминиращите мъжкари се навъртаха близо до нея. Въпреки това възбудата им се нуждаеше от отдушник. За щастие никой не пострада сериозно.

Един старец — добродушният Жълт корем — срамежливо протегна гръдна перка на Хакер и той издълба с ножа си няколко подобни на червеи

кръвопийци от нея. Делфинът зацвърча нещастно, но дори не трепна.

— Трябва да идеш на истински доктор — каза му Хакер, сякаш някой всеки ден даваше подобни съвети на делфините.

# Помощници си отиват — опита се да обясни Жълтия корем на своя език, макар че трябваше да го повтори три пъти, докато Хакер го разбере.

# Перки се нуждаят от ръце. Ръце на помощник.

Това подкрепяше теорията, която постепенно бе започнала да се оформя в главата на Хакер — че някой е направил нещо с тези създания. Някаква промяна, която ги е променила коренно. Порода, различаваща се от останалия им вид. Но какво е било това нещо? Загадката се задълбочаваше всеки път, когато ставаше свидетел на някакво поведение, което просто не можеше да е естествено.

В същото време отговорът на Жълтия корем съживи една искра в крайчеца на съзнанието му — частта, заделена за предпазливостта и подозрителността. Напоследък тя беше задрямала, но нищо не можеше да я изключи напълно от характера му.

„Възможно ли е доброто им отношение към мен да има двойна цел? Може би не е случайно, че не минаваме близо до кораби или суша. Или покрай някой от спасителните екипи, изпратени от Марк и Лейси.

Един човек може да им е от полза.

Може би изобщо нямат намерение да ме пуснат.“

Отново започна да мисли за оцеляването си. Въпреки че беше хранен от Племето — и поддържан от чудесния си костюм, — времето, през което човек можеше да издържи тук, беше ограничено. „Навсякъде започва да ме сърби. Човешкото тяло не е пригодено за постоянно излагане на сол и тя сигурно се натрупва по кожата ми. Лесно мога да се освобождавам от отпадъците… но какво ще стане, ако хрилете или дестилаторът на прясна вода се задръстят?“ Отново започна да забелязва признаци, че работата на устройствата се влошава.

Въпреки това положението все още не беше на живот и смърт.

„Като не се брои майка ми, брат ми, трите приятелки, четирите клуба и инвестиционната ми компания, която я кара на самотек без мен. И всичките спасители, които Лейси е изпратила да преровят Карибско море.“

Как бе възможно спасителите да не го открият досега? Да не би всички чипове, включително и тези в костюма, да бяха излезли от строя?

Хрумна му нещо — че онзи жалък глупак лорд Смитс може да е използвал нещо по-мощно от сигнален лазер при краткия и тъп опит да си играе на космически войни. Може би онзи надут продукт на кръвосмешение бе използвал насочен електромагнитен импулс, който е изпържил иилектрониката на Хакер. Това обясняваше защо капсулата така бързо бе излязла от строя в най-критичния момент.

В такъв случай това си беше чиста проба опит за убийство…

Но дори това не го изпълни с очаквания прилив на ярост. Гневът изглеждаше някак не на място тук. Може би заради неумолимите приливи и отливи под въздействието на луната, които бяха много по-осезаеми и силни от атмосферните ветрове. Или заради заразното настроение на спътниците му. Не че бяха абсолютно весели и винаги добродушни… Имаха си своите страхове и грижи… но въпреки това бяха скроени по съвсем различна мярка. Мярка, която сякаш бе не така егоцентрична. И която рядко виждаше смисъл в сляпата ярост.