Битие

Брин Дейвид

Тъкмо вдигаше криптоииуера към лицето си, за да отключи доклада на информатора, когато някой се пльосна в седалката от дясната й страна.

— Наистина трябваше да пуснем и един от нашите, да знаете.

Беше Симон Ортега, представител на Корпоративното съсловие — големия бизнес, действащ навсякъде по света. С тъмните си тиморски черти и португалския си акцент Симон бе пример за интернационалния образ, който глобалните компании се опитваха да лансират още от Ужасния ден и Голямата сделка. Прозрачност, открита конкуренция, честни сделки — самата същност на истинския Адам Смит, оригиналния либерал — и вече

никакви тесни връзки със свръхбогатите.

„Тогава защо е тук? Не се ли страхува, че ще го видят да разговаря с аристократичен плутократ като мен?

Или си има свои източници, които му казват какво се случва в момента в Швейцария? Преподреждане на силите, което може да доведе до връщането към старите традиции, когато няколко приятелски фамилии са можели да влияят на пазари, да сриват корпорации и държави и да определят съдбата на човечеството? Ако си мисли, че тези времена се завръщат, би могъл да се опита също да се присламчи към алианса. И да се озове на страната на победителите.“

— Извинете, господин Ортега. Трябвало е да пуснем един от нашите… какво?

— Групов холватар, госпожо Доналдсън-Сандър. Представител, който да говори от името на Съвещателното тяло. Да представя нашите интереси от другата страна на стъклото, където ръчкат посетителите от космоса. Нещо, което да отвърне на онова проклето момиче-тигър и да ги накара да престанат да ни пренебрегват!

Аха. Значи нямаше нищо общо със събитията в Цюрих. Ортега просто даваше израз на естествената си реакция към начина, по който се развиваха нещата тук, на конференцията за Артефакта. И по-точно към начина, по който стъклената бариера държеше всички хора и интереси от тази страна, в галерията за наблюдатели, и не им позволяваше да се намесват. Корпоративното съсловие като цяло бе по-нервно от повечето други.

Макар общуването с извънземните от Артефакта да бе все още хаотично и спорадично, светът отвърна с колективно облекчение на несъмнено приятелското „присъединете се“. Почти всяка форма на участие в междузвездна федерация със сигурност щеше да донесе изгоди, разширяване на познанието, чудесни нови технологии, изненадващо изкуство и може би решения на много от проблемите на човечеството. Разбира се, щеше да има преобърнати каруци и някои групи нямаше да са на седмото небе от щастие. Като Движението и консервативните фамилии от общността на Лейси.

„Но не и надеритите. Те ще се влюбят във всичко това.“

Съсловието на Ортега попадаше някъде по средата, разкъсвано от надежда и безпокойство едновременно. От една страна, познанията на извънземните би трябвало да предоставят какви ли не нови бизнесвъзможности за късметлиите и по-гъвкавите. От друга… дори ако всичко минеше добре, ако се появяха страхотни нови извънземни концепции и технологии, носещи милион изгоди без сериозни странични ефекти… дори тогава много корпорации щяха да открият, че техните стоки, услуги и пазари са станали ненужни. Че само няколко подобрения в нанотехнологиите могат да направят възможно най-сетне да се построят домашни фабрикатори, позволяващи на обикновените хора да създават почти всичко направо в кухнята или в гаража си. Страхотна благодат… освен ако работата или портфейлът ти не зависят от производството. Или от транспорта на стоки. Половината от компаниите на всяка борса можеха да изчезнат. Нищо чудно, че мъжът до нея изглеждаше нервен.

Оказа се обаче, че Ортега се вълнува от съвсем друго нещо.

— Чухте

ли какво смятат да правят, госпожо Доналдсън-Сандър? Възнамеряват да приложат оперативно обуславяне. Иначе казано, да използват награди и наказания, за да постигнат промяна в поведението на извънземните!

Лейси едва се сдържа да прихне от хрумналия й каламбур.

„Ще научим ли кучетата на Павлов да СЕТят мирни и да просят?“

За щастие събеседникът й не чу изпръхтяването й.

— Можете ли да си представите подобна арогантност? Ама че суета! Да приемат, че нашите трудности в общуването с тях са по тяхна вина, а не по наша! Да използват варварски негостоприемни методи, за да ги принудят да отговорят на нашите примитивни стандарти за общуване!

Лейси бе впечатлена — и може би малко засрамена. Беше готова (на два пъти само за няколко секунди) да припише на този човек противни мотиви, докато истинската причина за безпокойството му бе чисто идеалистична. Въпрос на благоприличие и любезност.

— Е, извънземните наистина изглеждат неуправляеми. Блъскат се и се бутат. Прекъсват се един друг, така че не се разбира почти нищо. Трудно е да се приеме, че това може да е по наша вина.

— Именно. — Ортега кимна енергично. — Наистина е трудно да го разберем с примитивните си умове. Но все пак как може вината да не е наша? Една огромна и развита галактическа цивилизация с опит от стотици контакти в миналото би трябвало да знае какво прави! Особено в сравнение с неопитните и незрели земни жители. Те може би са търпеливи към нас и ни изчакват да проумеем нещо просто.

Лейси се замисли. „Нещо просто… нещо, което тези сложни умове не могат просто да ни обяснят? Защо не го изложат съвсем ясно, на разбираем език и илюстрирано, без никакви двусмислия?

Естествено, открай време това е и оплакването на човека от Бог.“

Спря се, преди да е споменала възможността, която се оформяше бавно, но неотклонно в залозите по цял свят. Хаотичното, неконтролируемо поведение на извънземните можеше да се обясни, ако камъкът от космоса всъщност бе фалшификат. В такъв случай той би могъл да е програмиран да отлага колкото се може повече реалния разговор, като обърква главите на девет милиарда души, без нито веднъж да каже нещо конкретно. Залозите всъщност вече бяха разделили тази категория на няколко подкатегории в зависимост от това дали целта на измамата е да „обедини човечеството“, „да ни подплаши и да ни принуди да приемем диктатура“, „да помогне за финансова далавера“ или просто да извърти най-голямата шега на всички времена.

Разбира се, много експерти заявиха, че Обектът на Ливингстън не може да е фалшификат. Голяма част от технологиите му изпреварваха постигнатото от човечеството до момента. Но само с мъничко — например може би с около едно-две десетилетия в областта на кристалите. Почти всеки ден някоя компания, правителство или аматьорска група заявяваше: „Открихме как да осъществим онова, което го може Артефактът!“

Находката предизвикваше особено висока активност в Индустрията на лъжите.

„Питър Плеймаунт се готвел да прави епичен виртфилм, в който главният герой ще е парче космически кристал, спасен от някакъв мрачен заговор от банда храбри хлапета…“