Битие
Шрифт:
# Ако си добър в гмуркането — гони рибата!
# Ако имаш хубав глас — пей!
# Ако си страхотен в скоковете — захапи слънцето!
Хакер знаеше, че сега трябва да излезе на брега, да заеме нечий телефон и да се обади — на партньори и брокери, на майка си и брат си, на приятели и любовници.
Да им каже, че е жив.
Да се върне на работа.
Вместо това се завъртя във водата и заплува енергично надолу към подводния дом с новите си приятели.
„Може би ще науча какво са направили с тях.
И защо.“
Защо не сме пренаселили планетата си?
Въпросът може да ви се стори странен, когато бунтовете
Можеше обаче да е и много по-лошо. Преди поколение учените предвиждаха, че вече би трябвало да сме повече от четиринайсет или петнайсет милиарда и да продължаваме да летим стремглаво към границата, предречена от Малтус — границата, след която ще последва масово измиране. Това се случва с всеки вид, който се размножава дотолкова, че да запълни максимално капацитета на хабитата си.
Проблемът е, че едно измиране няма просто да сведе населението до поносими граници. Човешките същества не умират тихо. Обикновено сме склонни да завличаме със себе си и другите. Било защото стоварваме вината върху тях, било защото се нуждаем от компания. А като се имат предвид разнообразните средства за сеене на унищожение и разруха, едно подобно събитие би повлияло на всички. Нима нямаме късмет, че темпото на растеж на населението силно се е забавило? Като общият му брой дори се задържа? Може би достатъчно, за да се разминем на косъм с катастрофата? Разбира се, това означава, че известно време старците ще са повече от младите. Е, никой никога не е обещавал, че оцеляването ще е без последствия.
Но как се случи това? Защо се измъкнахме (макар и на косъм) от Капана на Малтус? Някои обясняват това с факта, че хората могат да отделят забавната страна на секса от възпроизводителната.
Животните изпитват необходимост да се съвкупяват и да разменят гени. Някои създават огромно потомство. Други се грижат всеотдайно само за няколко малки. Но животните, които приключат този цикъл и са достатъчно здрави, рутинно се връщат отново към големия подбудител — секса — и започват процеса отново. Силата му се корени в един прост факт. Онези, които чувстват позива му, имат повече потомци.
Разбира се, същото се е отнасяло и за нас, докато технологиите не са ни дали контрол върху раждаемостта.
И изведнъж става възможно сексуалното желание да бъде задоволено без създаване на поколение. Ефектът от това е изумителен. Навсякъде, където се радват на просперитет и права, повечето жени избират да ограничат ражданията и предпочитат да отгледат по възможно най-добрия начин малко деца, вместо да бълват непрекъснато нови потомци. Ние се превърнахме в немалтусиански вид, научил се да ограничава популацията си точно навреме.
Жалко, че това не може да продължи. Днес някои хора продължават да се размножават твърде много. И обикновено това не са богатите, онези с достатъчно храна или правещите много секс. Тези хора имат много деца, защото така са решили. И всеки път, когато нагонът провокира този избор, той се предава на следващото поколение. И след време подсиленото желание ще се проявява във все по-голяма част от населението.
Това е еволюция в действие. С течение на времето центърът на импулса ще се прехвърли от секса към генетично обусловената твърда решимост да имаме повече деца…
… и тогава отново ще станем малтусиански вид — като съществата прашинки от романа „Прашинка в Божието око“ 20 , които просто не могат да спрат. Не могат да кажат „стига“. Съдба, която често сполетява много други видове в космоса.
Преди това да се случи с нас, по-добре да приключим с порастването си.
20
Фантастичен роман на Лари Нивън и Джери Пурнел (The Mote in Gid’s Eye). — Б.пр.
33.
Кент флош
Докато Хамиш Брукман се обличаше за вечеря в луксозната стая за гости, една подробност от обзавеждането привлече вниманието му — модернизирано, но все пак едновремешно
Не гардеробът от Втората империя, скринът Сфорцезе или килимът от епохата Радж от Белуджистан. (Трябваше да направи справка в Мрежата, за да го разпознае, и Ригълс зашепна описанието в ухото му.) Хамиш имаше набито око за детайлите — това си беше необходимост, щом се движеше в подобни кръгове. Свръхбогатите напоследък бяха станали доста мнителни. Очакваха да знаеш подобни неща, за да разбираш по-добре мястото си.
Хамиш беше богат човек — имаше пет деветки в персентила си, което бе достатъчно, за да може да е представител на Първото съсловие, ако вече не беше легенда в изкуството. Въпреки това не можеше да си позволи нито едно от нещата в тази стая. Нито едно.
„При това изобщо не съм най-важният гост, дошъл на това събиране в Алпите. Мога само да предполагам какви цифри дават на Тенскватава и иисистентите му. Или на аристократите от Шанхай, Янгон, Москва и Мумбай.“
Разбира се, Хамиш имаше друга причина да оглежда жадно всичко около себе си. В крайчеца на съзнанието му винаги се обаждаше някакво гласче и питаше: „Мога ли да използвам това в някой роман?“
Разказването на истории беше престанало да е онова, което е било в продължение на три столетия. Тайният някога занаят на автора се бе превърнал в хибриден мултимедиен продукт с препратки, за чието създаване беше нужен цял екип, но въпреки това Хамиш по нагласа си беше единак и си представяше повествованието на абзаци, с препинателните знаци и всичко останало.
„Тази масичка за чай от периода Хеян заслужава три изречения, разкриващи някаква черта от характера на притежателя й.“
Или…
„Мога да напиша няколко страници за това легло с балдахин от бохемския ренесанс, със застрашително или може би страстно, или библейски виещите се змии сред лозите. Мога дори да го включа в сюжета като някакъв реликварий за души… или високотехнологично устройство за удължаване на живота… или като маскиран скенер, който чете мислите на гостите, докато спят.“
Всички тези сценарии бяха за „Ужасни непредвидени грешки на науката“, естествено. Потенциалът в историите за наказанията, които сполетяват човечеството заради небрежното му отношение към технологиите, винаги надвишаваше всичко, което беше в състояние да напише.
Но точно това нещо, което се спотайваше под ресните на кувертюрата, беше особено интересно. Украсеното в английски стил от 18 век гърне бе или отлична репродукция (малко вероятно за имение като това), или оригинал — работа на късния Уилдън или на ранния Джосая Уеджуд. И в същото време явно бе предназначено за употреба — модерният херметично затварящ се капак го показваше ясно, както и меката зелена светлина, за да не го ритнеш в тъмното. Хамиш не се съмняваше, че ако отвори гърнето, ще открие вътре и друга светлина, целяща по-точно прицелване.
„Явно не искат гостите да им опикават килима“ — помисли Хамиш. Функционално съчетание на старо и ново. И освен това гърнето определено не беше предназначено за сядане. Значи не бе предназначено за жени или за голяма нужда. Само за мъже. И само за стария Номер едно. Всеки модерен човек би разбрал тясното му приложение — за събиране на съвременния еквивалент на злато.
„Но защо? Защо човек просто да не отиде до тоалетната?“
Бяха му нужни само петнайсет крачки, за да стигне до украсената врата на пищната баня с подово отопление и душ със седем дюзи, където кърпи от нанофибри очакваха шанса си да масажират порите му, да изсмучат влагата и да втрият в кожата му скъп лосион. Всичко беше разкошно и модерно с изключение на…
„Мътните да ме вземат! Няма фос-писоар!“
Тоалетната-биде имаше всички водни и въздушни приспособления, както и най-новия модел затоплящ вибратор от „Киншаса Лукс“. Ясно беше обаче, че съдържанието на порцелановата чиния се изхвърля с вода направо в каналите, също като в лошото старо време. Нямаше отделен колектор или ПУ. Нямаше начин мъж да изпълни модерния си дълг, който никога не се изискваше от жените. Единственото задължение, което много малко жени — дори настроените най-егалитарно и екологично — биха се съгласили да изпълнят.
В собствения си дом Хамиш внимаваше да ограничава пилеенето на фосфор, като просто пикаеше от балкона на спалнята върху розите… или в саксията до кабинета си. Това бе най-простата система за рециклиране, възприета от мъжете навсякъде по света, стига наблизо да има земя и растения. И ако навремето на подобно нещо се гледаше като на нетактичност, днес то бе израз на земен патриотизъм.
Честно казано, това му харесваше, а и вече я нямаше Каролин, която да върти очи и да мърмори за „така наречената криза, която трябва да бъде победена от малките мъжлета“.