Битие

Брин Дейвид

— Как бих могъл да откажа покана за среща с прочутия Хамиш Брукман? Предполагам, че това е половината от полезността ви за Окото. „Знаменитостите могат да минават през стени.“ Такъв ли беше изразът? Можете да получите аудиенция с почти всеки на планетата. Крале, президенти, олигарси — всеки, който харесва или мрази книгите и филмите ви. Докато просто богатите и влиятелните се отнасят презрително едни към други.

Хамиш сви рамене.

— Има си и неприятни страни.

— Не се и съмнявам. Лично пространство. Време. Ужасно малко възможност да обърнеш внимание на себе си. Обичайните

оплаквания. Въпреки това сигурно сте уморен след тирадата пред онези нещастни боготворци. Част от кампанията на живота ви — да отклоните цивилизацията ни от пропастта. А ето че изведнъж някакъв астронавт може да провали всичко. Мистериозният Хавански артефакт на Джералд Ливингстън създава ужасна суматоха. Сигурен ли сте, че не предпочитате да отмените тази среща? За някой друг ден? За друг живот?

Хамиш го изгледа. Предложението на Бетсби не беше любезен жест. Той преценяваше доколко сериозен е противникът му. Дали Движението ще позволи да бъде отклонено от такова дребно нещо като възможен контакт с извънземен разум.

— И двамата сме си направили труда да се срещнем. Така че нека да продължим.

Той седна, но само на ръба на стола, като подгъна дългите си крака и опря лакти на масата.

— Добре тогава. — Роджър Бетсби се пльосна тежко на стола си и разпери ръце, сякаш приканваше Хамиш да започне с въпросите.

— Това, което ме озадачава… — започна Хамиш.

— Искате да кажете, което озадачава Окото.

Хамиш примигна. Движението не го беше грижа, че това название се разтръбява публично. Както и да е, не обичаше да го прекъсват.

— Щом така предпочитате. Това, което ме… ни интересува, е защо си мислите, че няма да ви бъдат повдигнати обвинения. Та вие сам признавате, че сте отровили сенатор Стронг.

— Не признавам подобно нещо. И никога не съм признавал. В най-лошия случай това, което съм направил, е да му дам напълно законно вещество по своя собствена инициатива в качеството ми на лекар, за да облекча състоянието на болна жертва.

— На… жертва…

— Жертва на особено пагубна болест.

Хамиш го гледаше мълчаливо. Бетсби продължи:

— За съжаление дадох дозата без неговото знание и съгласие. Подозирам, че това може да ми навлече сериозни неприятности.

— Хм… значи не става дума за отрова сама по себе си. Или за забранен опиат.

— В никакъв случай. По-скоро за диаметрална противоположност.

Хамиш се замисли. Никой от агентите му — адвокати и следователи, които се бяха срещали с Бетсби — не му бе споменавал това. И сега човекът срещу него определено се наслаждаваше на този момент на истина и го продължаваше. Хамиш разбираше това чувство — беше го давал на милиони с книгите си и на големи и малки сцени.

— Сега разбирам защо се държите така, сякаш имате някакво основание да изнудвате сенатора. — Хамиш започна да брои на пръсти. — Признавате, че сте дрогирали Стронг с вещество, което е предизвикало възмутителна и истерична тирада пред цялата нация. При нормални обстоятелства фактът, че е приел променящ съзнанието опиат, може да помогне за оправяне на пораженията от избухването му и да убеди мнозина да простят дрънканиците му.

— Алгебрата на прошката. — Бетсби кимна. — Думите не могат да се

върнат обратно. Едно отравяне обаче ще се окаже мощно смекчаващо обстоятелство и може дори да спечели опрощаване от онези, които вече го харесват. Или които имат полза от влиянието му. Разбира се, ако става въпрос за отрова. Продължавайте.

— Ъ-ъ-ъ, да. Твърдите, че самото име на използваното от вас вещество може да навреди на сенатора повече, отколкото думите и действията му. Заплашвате да разкриете тази информация, ако ви арестуват или ако се предприемат някакви други действия срещу вас.

— Никога не съм го казвал като заплаха. Това би било изнудване в юридически смисъл. Просто посочих, че ако бъда обвинен в углавно престъпление или пострадам по някакъв начин, съвсем логично ще се появят допълнителни факти, които бих предпочел просто да не споменавам.

— И сега твърдите, че веществото е било законно, с легитимни терапевтични приложения. Въпреки това доста вещества имат множество странични ефекти, зависими от…

— Нека ви спестя труда да продължавате в тази посока. Веществото има само едно терапевтично приложение. Почти няма известни странични ефекти и е без особени противопоказания.

Хамиш кимна. Точно от това се боеше.

— Значи от юридическа гледна точка може да сте извършили нарушение само дотолкова, доколкото сте лекували пациент без неговото съгласие? Но вашите заплахи…

— Както казах, не ми се вярва, че обвинението в изнудване ще издържи. Много внимателно подбирах думите си. Имам отлична юридическа програма.

— Хм. Не толкова добра, колкото нашите, готов съм да се обзаложа. И все пак намеквате, че ние… че сенатор Стронг може да има причини да се страхува от пълно разкриване. Защото обществото може да бъде по-малко склонно да прости, ако открие каква е била сместа.

— Сече ви пипето — отбеляза Бетсби.

— Какво?

— Просто си спомних един израз на дядо ми. Комплимент за пъргав ум. Продължавайте, господин Брукман.

Хамиш се намръщи.

— Намеквате, че здравословното състояние на Стронг може да отврати обществото повече от вашата постъпка с пробутването на загадъчно променящо поведението вещество.

— О, няма да се измъкна безнаказано, ако изберете да разкриете всичко… или ме принудите аз да го направя. Някои ще ме нарекат герой, но може да изгубя лекарските си права. Може дори да полежа известно време в затвора. Стронг би могъл да ме съди.

— Но с политическата му кариера ще бъде свършено.

Ясно беше, че мъжът срещу него смята това за прилична сделка. И въпреки волята си Хамиш изпита симпатия към Роджър Бетсби. Ако не друго, то заради самата безочливост и оригиналността на подхода му, както и заради начина, по който беше формулирал цялата ситуация като главоблъсканица, предназначена сякаш единствено за Хамиш…

— Явно става въпрос за състояние, което е едновременно противно и по някакъв начин доброволно — предположи той. — Нещо като избор.

Бетсби кимна.

— Продължавайте.