Битие

Брин Дейвид

Намали малко темпото, за да покаже, че речта му е към края си.

— Ако съм прав и ако все още не е прекалено късно, значи може би има някакво възможно решение. Същият метод е бил използван в повечето човешки култури, които са били достатъчно мъдри да се безпокоят, че нещата могат да тръгнат към лошо. Десетте хиляди други общества, оцелели много по-дълго от това дребно „просвещение“, ще се гордеят с вас. О, ние стъпихме на Луната, изучаваме далечни галактики и разбиваме атома. Демокрацията е хубаво нещо. Също като всеобщото образование, информационните мрежи и интернет. Стъпили на раменете на онези преди нас, ние постигнахме висоти, за които малцина са мечтали. От друга страна, всичките ни предци са правили едно нещо, за което повечето

от вас тепърва трябва да доказват, че са способни. Всички те са оцелели, за да оставят поколение и да видят как наследниците им тръгват сигурно по своя път. Именно това означава думата „предшественик“! В продължение на векове и хилядолетия те са предавали факела на новите поколения, които продължавали живота и човешката култура напред към още по-нови поколения. Умирали са със съзнанието, че поне историята ще продължи нататък. Задачата изглежда проста на пръв поглед. Но никога не е била проста за никой от тях. Почти целият им живот е бил едно тежко и мъчно предизвикателство. Основната цел на всеки здравомислещ индивид и цивилизация… или вид, ако искате. Цел, която вие като боготворци сякаш забравяте в своето главоломно преследване на индивидуалното задоволство, личното безсмъртие и така наречения прогрес. Цел, която може би е изложена на най-голяма опасност в съвместния ни път към едно гибелно утре.

Реакцията на аудиторията бе смесена. Хамиш видя еднакъв брой хора да аплодират или да седят със скръстени ръце и да го гледат кръвнишки. Сред втората група бе Роджър Бетсби, който го наблюдаваше безизразно от втория ред.

Хората започнаха да споделят мисли със съседите си, но и във виртуалните нива. Някои се обръщаха и сочеха към други в тълпата, като отваряха беззвучно уста и оставяха очилата им да предадат думите през виртуалното пространство. Някои дори ставаха и правеха знаци на други да се съберат на група в дъното на залата.

„По дяволите, наистина ги поразмърдах!“

Чувстваше се добре. Всеки път, когато отправяше това послание, то бе малко по-добре настроено от предишния. Готово да бъде преиначено, подобрено и нагласено от мозъчния тръст на Движението. А перспективата да повлияе на бъдещето на света почти оправдаваше болката, която изпитваше всеки път, когато си мислеше за изгубеното време, през което би могъл да се посвети на творческа работа.

Както очакваше, последвалите въпроси бяха най-различни — някои съдържаха любезни предизвикателства, а други показваха открита враждебност. Хамиш нямаше нищо против. Ядоса един-двама от най-запалените, те се разкрещяха и организаторите на конференцията бяха принудени да ги отстранят. Картината бе точно от онези, които хората на Тенскватава щяха да редактират и подчертаят, подсилвайки важния стереотип. Този на фанатиците с изцъклени погледи. Демонстриращи, че на хора като тях не бива да се дава дори кибрит, та какво остава за високотехнологична власт върху съдбата на човечеството.

Повечето хора станаха да си вървят — което беше съвсем очаквано, тъй като лекцията беше приключила. Все повече обаче почукваха очилата си, мърдаха пръсти във въздуха и мърмореха, докато се сочеха един друг и си предаваха е-бележки.

„Развълнувани са, и още как. Май ще ми се наложи да се измъкна отзад.“

През цялото време продължаваше да се опитва да не поглежда към брадатия мъж на втория ред. Някои от присъстващите можеха да проследят посоката на погледа му със скъпите си очила. Прекалено много внимание в една посока — и върху един човек — щеше да бъде забелязано.

„Ето какво получавам заради опитите си да убия няколко заека с едно клише. Бетсби искаше среща на публично място. Така или иначе щях да идвам, така че изглеждаше напълно естествено да се срещнем тук. Но, честно казано, изобщо не очаквах, че ще дойде.“

Нищо в случая с отравянето на сенатор Стронг не изглеждаше типично. Извършител, който е готов да си признае? Изнудвач, отказващ да обясни на жертвата си каква е тайната му или каква тинктура

е използвал, за да постави сенатора в такова смущаващо положение?

Може би самотен откачалник, на когото не му пука, че си създава могъщи врагове.

„Значи истински вярващ? Но няма вид на такъв. И нашите детективи не откриха в миналото му нищо, което да отговаря на самотен маниак. Лекар, работил в безплатни градски клиники. Някакъв съвременен Швайцер 13 ? Да, това би го накарало да презира сенатор Стронг. И има средствата и знанията да забърка психотропна отрова.

Но всичко това просто не се връзва. Бетсби трябва да е нещо повече от това, което изглежда. Върхът на стрела. Острието на копие. Част от някакъв по-мащабен заговор. Това ли е причината да иска да се срещне с мен тук, в сърцето на техничарски панаир?“

13

Алберт Швайцер (1875–1965) — немски лекар, философ и богослов, носител на Нобелова награда за мир. — Б.пр.

Посочената да зададе въпроса си жена стана от мястото си; бе доста набита и тежка за човек от нейното поколение. Може би беше алергична към биоскулптирането или имаше някакви философски възражения срещу него. Ореол от светлина се събра около нея, осветявайки кръглото й лице от няколко посоки. Акустичните стени усилваха думите й без ехо и без необходимостта от микрофон.

— Господин Брукман, бих искала да сменим темата, ако нямате нищо против. Защото изглежда, че бъдещето се е втурнало към нас дори сега, докато стоите на сцената и проповядвате колко е важно да го забавим.

— Е, винаги има кризи — отвърна той. — Нестихващ поток от човешки грешки. Коя точно ви разтревожи този път?

— Една, която изобщо не може да се нарече „човешка“, господине. Сигурна съм, че сте чували слуха, който набира сила като цунами през изминалата седмица — че астронавти от космическата станция са открили нещо на орбита. Нещо крайно необичайно. Може би дори с извънземен произход.

Хамиш примигна. Изтеклата информация се разпространяваше бързо. В справката, която бе направил снощи преди да си легне, се говореше за енергични усилия на правителството да потули всичко или най-малкото да дискредитира слуховете. Пророкът дори бе мобилизирал в играта част от ресурсите на Движението, за да помогне за разсейването на общественото внимание от тази история.

„Май нямаше да е зле точно сега да носех очила“ — помисли си той. Искаше му се да може да прегледа последните новини, докато измисли отговора си. Многозадачността си имаше своите предимства…

— Ами… — Позасмя се, за да скрие неудобството си. — По дефиниция всичко, което откриваме извън Земята, е извънземно…

Не. Не си заслужаваше да продължава по този посредствен начин. Затова кимна.

— Да, чух някакви големи приказки и видях размазани образи. Кой не е? Засега всичко изглежда като изсмукано от пръстите. Като онзи Приливен саскуоч-амфибия отпреди няколко години. О, а помните ли квантовото създание, което хората твърдяха, че виждат, когато притиснат очи в холографските екрани от заирска тъкан? Докато не се доказа, че просто си драскали роговиците!

Това предизвика смях. Вял.

— И каква е последната трескава фантазия, обиколила земното кълбо? — Хамиш заговори с провлечен сардоничен тон. — Ауу, ама че интересно! Извънземен артефакт, знак на добра воля! На орбита точно там, където някой астронавт може да го пипне с ласото, докато събира боклуци. Колко удобно!

— Разбира се — добави той, вече не така саркастично, — няма обяснение как подобно нещо би могло да се озове там. Светещ топуз като опал или някакъв кристал, не по-голям от главата ви — за това става дума, нали? Но някой сетил ли се е да попита как подобно нещо може да се движи в гравитационния кладенец на Земята без двигатели? Какво остава за смяна на курса, промяна на орбитата…