Битие
Шрифт:
Измъкна се от фабриката и се озова в свят на улична търговия. Пъстро украсени магазинчета изпълваха булеварда. Пое въздух и носът му долови ароматите на храни от безбройните грилове, скари и тенджери, в които се приготвяше всичко, от превъзходни скорпиони на шиш до отгледано в резервоар пилешко, опънато и нарязано така, че да прилича на истинско. Стомахът му изръмжа, но Бин продължи напред, зави на един ъгъл и се насочи право към най-близката част на предпазната стена, отделяща Източен Шанхай от надигащия се океан.
Това бяха маршрутите на контрабандистите. Един от тях минаваше
Фоайето някога бе облицовано с травертин и мрамор, но скъпите материали бяха свалени и продадени преди години, за да бъдат сменени с напръскано покритие, осеяно с дълги бради от влажни водорасли. Пространството се използваше добре — триетажният атриум вероятно произвеждаше достатъчно протеин, за да изхранва половината обитатели с основна генномодифицирана диета. Вонята обаче накара Бин да закопнее още повече за малкия си навес насред вълните.
„Не можем да се върнем към подобен живот — помисли си той, загледан към бамбуковото скеле, което пресичаше огромното фоайе: на него мършави плувнали в пот работници се грижеха за реколтата и вършеха работата, която не подхождаше за роботи. — Заклех се, че няма да отгледам сина ни на паста от водорасли.“
Скърцащият асансьор се управляваше от старица, която натискаше превключватели на импровизирана платка, за да го задвижи. Електрониката на сградата сигурно така и не бе поправена след Срива. „Кога беше това? Преди петнайсет години? Или шестнайсет? Да, хората са евтини и искат работа. Но дори аз бих могъл да поправя тази купчина боклук.“
Кабината се клатеше и друсаше, а старицата гледаше свирепо Бин. Явно знаеше, че той не живее и не работи тук. В отговор Бин й се усмихна и се поклони — нямаше смисъл да дразни човек, който може да поиска разпознаване на лице. Мислено обаче измърмори за киселите „малки императори“ — поколението, израснало като единствени деца, сляпо обожавани от двама родители, четирима дядовци и баби и държава, която сякаш имаше безкраен потенциал. Безкрайни мечти и амбиция да се извисяват нагоре и нагоре — до Срива. Докато двайсет и първият век не се оказа точно онова, което обещаваше да е.
Разочарованието не се понесе добре от малките императори: бяха половин милиард, толкова много, че дори мистериозните олигарси в Двореца на земната хармония трябваше да се грижат за огромното население. И те се цупеха. Хвърлянето на вината върху по-малобройното поколение на Бин се бе превърнало в национален спорт.
Единайсетият етаж някога бе можел да се похвали с ресторант с изглед към яхтклуб с луксозни яхти, закотвени край плаж с ослепителен избелен пясък. Недалеч, нагоре по течението на Хуанпу, навремето се бе намирал разкошният и разточителен „Шанхай Линкс Голф & Кънтри Клуб“ — сега бе мочурище, жертва на надигащите се води.
Докато вървеше между ръждивите маси и столове, Бин се взираше зад предпазната стена надолу към яхтклуба — жалки остатъци и счупени мачти, стърчащи от кафеникавия килим водорасли и отпадъчни води.
„Помня,
Наведе се и заопипва корниза на балкона и покритата с канелюри стена на сградата, докато не откри скритата макара и тънкото въже, спуснато надолу. Единият край на въжето беше преметнат над стената и стигаше до стария яхтклуб. На пръв поглед приличаше просто на откачени жици.
Никога не беше правил подобно нещо — да довери живота си на някакво тънко въже. Е, веднъж бе помогнал на Куан Лу да докара загадъчния си товар до сградата и държа лодката, докато контрабандистът завърже черните торби за въжето. Високо горе неясни фигури прибраха стоката и това беше всичко. Бин така и не разбра дали ставаше дума за наркотици, техника или луксозни стоки без платени такси. Не му и пукаше, стига да му се плаща.
Куан Лу нямаше да е особено щастлив, ако му съсипеше този маршрут. Точно сега обаче Бин имаше други грижи. Заслони очи и се загледа към руините във водата — някогашните крайбрежни имения, където се намираше и неговият дом. Отблясъците го заслепяваха, но като че ли не виждаше нищо необичайно. Сигурен бе, че може да различи знаменцето за късмет от родния окръг на Мей Лин, което потрепваше на слабия ветрец. Трябваше да го свали, ако се появи някаква неприятност.
Сърцето му биеше бясно, докато отпаряше ивици плат, за да си увие ръцете. Прекрачи перилата, като се мъчеше да не гледа надолу. Увисна на една ръка на перваза, а с другата напипа въжето.
Беше неудобно, тъй като трябваше да хване и двете въжета — в противен случай щеше да полети надолу като камък заради макарата. В крайна сметка успя да ги увие около ръката си. Преди да се спусне, затвори очи за няколко секунди, като дишаше равномерно и се мъчеше да намери някакъв покой. „Добре, хайде.“
Пусна перваза и увисна.
Лошо! Тежестта му опъна въжето около ръката му като примка и то се впи жестоко в дланта и пръстите му. Бин изстена и уви крака около въжетата. Успя да освободи ръката си. За щастие дланите му бяха толкова мазолести, че като че ли нямаше особени поражения. Трябваха му обаче няколко секунди, докато болката престане да премрежва погледа му…
… и когато зрението му се избистри, Бин направи грешката да погледне надолу. Преглътна с мъка — или по-скоро се опита. Ужасът сякаш изригна някъде от основата на гръбнака му и се закатери по гърба му като маймуна. Сякаш някаква змиорка започна да се премята в корема му.
„Престанете! — заповяда той на животните в тялото и ума си. — Аз съм човек. Човек с дълг и късмет. Човек и само човек.“
Това като че ли свърши работа. Паниката се отдръпна като неприятна вълна и Бин се почувства окрилен от решимостта си.
Опита да се спусне бавно, на мускули. Жилавото му тяло можеше да се справи със задачата, а и той не тежеше толкова, че да му създава проблеми. Оказа се обаче трудно да държи едновременно и двете въжета. Едното или другото непрекъснато се мъчеше да се изплъзне. Три етажа по-долу едното се отскубна от хватката му и полетя нагоре към макарата, докато Бин, вкопчен в другото, се понесе надолу, като отчаяно се мъчеше да го докопа…