Бездна
Шрифт:
Първият прозвуча почти веднага, сякаш в отговор на мислите му, и отекна оглушително в тясното пространство на тунела. Хач се хвърли странично в калта, а вторият куршум се заби в крепежа точно зад него.
На светлината на изстрелите той забеляза, че тунелът продължаваше надолу без разклонения.
Скочи на крака и затича с разтворени ръце, ту се препъваше, ту се плъзгаше, но тичаше колкото можеше по-надалеч и по-надалеч. Най-накрая спря, отново намери опипом стената и се ослуша. Стрийтър би трябвало да продължава да го преследва, но този път по-предпазливо.
Прогърмя нов изстрел, далеч по-отблизо, отколкото бе предполагал. Извъртя се отчаяно встрани и вторият за малко не го улучи. Видя, че напред тунелът се разклонява: тесен проход вляво свършваше по всяка вероятност със зееща яма. Изтрещя трети изстрел, после четвърти и нещо премина през ухото му, ужили го и го разкъса.
Улучи го. Тичайки, той опипа обезумял лицето си, усети кръвта, която се стичаше по лицето му от разкъсаното ухо. Мушна се приведен в тесния проход и стигна дотолкова близко до ямата, колкото посмя. След това се притисна плътно до стената и зачака с напрегнати мускули в пълния мрак. При следващия проблясък на дулото ще отскочи, ще сграбчи Стрийтър и ще го хвърли надолу. Възможно бе дори Стрийтър в бързането си да налети сам в ямата.
В напрегнатата тишина той дочу леко почукване, едва ли беше по-силно от биенето на собственото му сърце. Беше Стрийтър, вървеше опипом покрай стената. Хач изчака. Вече чуваше тихото му, хриптящо дишане. Стрийтър пестеше мунициите. Очевидно запасите му бяха ограничени. Може би щеше да бъде принуден да…
Изведнъж просветна и прогърмя изстрел. Хач се хвърли напред, опитвайки се отчаяно да избегне втория изстрел, но като приближи Стрийтър, върху главата му се стовари страхотен удар. Очите му се изпълниха с ослепителна светлина, която изпепели мислите му, изпепели всичко.
50.
Като се придържаше колкото е възможно по-близо до укритието на скалите, Бонтер пое от базовия лагер по тясната маркирана пътека, която се изкачваше към върха на острова. Изкачваше се скришно, непрекъснато спираше да се ослуша. Встрани от осветлението на лагера бе тъмно, толкова тъмно, че от време на време трябваше опипом да намира жълтите ленти, накъсани и плющящи силно в бурята. Калната пътека се издигаше и спускаше, следваше контура на острова. Беше мокра до кости, дъждът се стичаше на ручейчета по брадичката й, по лактите и по китките й.
Пътеката отново се издигна и тя стигна до върха. На неколкостотин метра пред нея бе скелетната конструкция на Ортанк, три лампи блещукаха на върха на кулата, а ярките квадрати на прозорците бяха като изрязани в нощната тъма. Високопроходимият влекач беше там, големите му издути гуми блестяха на дъжда. Два големи, празни метални контейнера бяха закачени за влекача. Отворът
Успя да зърне през прозорците на Ортанк някакъв тъмен силует, който се движеше бавно.
Запълзя напред, притисната към земята, като използваше за прикритие високата трева. След трийсетина метра спря отново и се скри зад група шипкови храсти. Оттук гледната й точка бе много по-добра. Силуетът бе с гръб към нея и тя зачака. Когато излезе на светло, различи широките рамене и дългата, мръсноруса коса на Ранкин, геолога. Изглежда беше сам.
Тя се поколеба; криеше радметъра от дъжда колкото бе възможно по-добре. Възможно бе Ранкин да знае как да го използва или поне да има по-добра представа от нея. Ала това означаваше да му се довери.
Стрийтър се бе опитал нарочно да ги убие. Защо? Вярно, той ненавиждаше Хач още от самото начало. Ала Бонтер не можеше да повярва, че това бе достатъчна провокация. Стрийтър не изглеждаше от типа хора, които действат безразсъдно.
Но ето, че Хач поиска да прекратят с разкопките.
Дали и други бяха замесени?
Странно, но не можеше да си представи открития, сърдечен Ранкин да е съучастник в предумишлено убийство. А що се отнася до Найдълман… тя дори не позволи на мислите си да тръгнат в тази посока.
Над главата й блесна ослепителна светкавица и тя се сви инстинктивно при гърма, който последва. Откъм базовия лагер се чу пращене и последният генератор изгасна. Светлините на върха на Ортанк примигнаха за миг и след това командната кула потъна в жълтеникавото зарево на аварийното осветление от акумулаторите.
Бонтер притисна радметъра още по-силно. Не можеше да чака повече. Права или не, но тя трябваше да направи своя избор.
51.
Мократа кал по лицето му върна Хач към черната реалност на тунела. Главата му туптеше болезнено от удара на Стрийтър и нещо го притискаше безмилостно в гърба. Хач усещаше, че дулото на пистолет се бе забило в разкъсаното му ухо. Разбра, че не бе улучен от куршум, а бе ударен по главата.
— Слушай, Хач — дочу шепота на Стрийтър. — Поиграхме си хубаво на гоненица, но играта вече свърши. — Дулото се заби още по-силно в ухото му. — И ти също. Ясно ли е?
Хач се опита да кимне, но Стрийтър дръпна жестоко косата му назад.
— Да или не?
— Да — изхриптя Хач и се задави от калта.
— Не мърдай, не подскачай, дори не кихай, ако не ти кажа, иначе ще превърна мозъка ти в розова пихтия.
— Добре — отвърна Хач и се опита да събере малко сили. Чувстваше се като пълен глупак, беше му студено.
— А сега ще станем — кротко и бавно. Подхлъзнеш ли се в калта и си мъртъв.
Натискът върху гърба му изчезна. Хач се изправи на колене, сетне и на крака, бавно, внимателно, опитваше се да се пребори с огъня, който пулсираше в главата му.