Бездна

Чайлд Линкълн

— Дай да видя.

Ранкин набра серия от команди. Под едрите му пръсти клавишите изглеждаха съвсем малки. Горната половина на екранчето се изчисти, сетне се появи съобщение, изписано с ярки черни букви:

Засечени опасни равнища на радиация.

Посочете желаните измервания:

(йонизация/ джаули/ радове)

и степен:

(на секунди/ минути/ часове)

Ранкин натисна още няколко клавиша.

240,8 рада/час

Засечен бърз неутронен поток.

Възможно е общо радиационно замърсяване.

Препоръка:

незабавна евакуация!

— По дяволите! Твърде късно е.

— Твърде късно за какво? — попита Ранкин.

— Той е отворил ковчежето.

Видяха как съобщението на екранчето се промени:

33.144 Рада/час

Общ фон — опасен!

Препоръки: стандартни обезопасяващи процедури.

— Какво е станало? — попита Ранкин.

— Не знам. Може би отново го е затворил.

— Да видим дали ще мога да установя вида на източника.

Геологът отново започна да натиска клавишите. След това се поизправи, но без да откъсва поглед от екранчето.

— О, Господи — прошепна той. — Няма да повярваш.

Прекъсна го удар с юмрук откъм наблюдателната площадка. Вратата се отвори с трясък и в залата влезе Стрийтър.

— Здрасти, Лайл! — рече Ранкин, преди да забележи пистолета.

Стрийтър погледна първо Ранкин, след това — Бонтер, после повтори същото в обратен ред.

— Хайде — рече той и посочи с пистолета към вратата.

— Хайде накъде? — попита Ранкин. — И защо с този пистолет?

— Ще предприемем кратко пътуване, само ние тримата — отвърна Стрийтър и кимна по посока на стъкления наблюдателен люк.

Бонтер мушна радметъра под пуловера си.

— Искаш да кажеш в Шахтата ли? — попита го изуменият Ранкин. — Там е адски опасно! Цялата конструкция виси върху…

Стрийтър опря пистолета о дясната ръка на Ранкин и натисна спусъка.

Трясъкът от изстрела бе шокиращо силен в затвореното пространство на Ортанк. Бонтер инстинктивно се извърна. После погледа назад и видя, че Ранкин бе паднал на колене и стискаше дясната си ръка. Между пръстите му се процеждаха тънки струйки кръв и капеха с тихо почукване на пода.

— Така ти остана една ръка, с която да се държиш — рече Стрийтър. — Ако искаш да я запазиш, си затваряй шибаната космата уста.

Той отново им даде знак да вървят към вратата и към платформата зад нея.

Ранкин изохка и се изправи на крака, погледна Стрийтър, после пистолета и бавно пое към вратата.

— А сега — ти! — обърна се шефът на екипа и кимна на Бонтер.

Бавно, за да е сигурна, че радметърът ще остане на мястото си под пуловерите й, тя се изправи и тръгна подир Ранкин.

— Внимавайте много — просъска Стрийтър и прибра пистолета. — Пътят надолу е дълъг.

56.

Хач се облегна на стената на кладенеца: и страхът, и надеждата му се бяха изпарили, гърлото му пламтеше от викането. Споменът за случилото се в същия този тунел, погребан толкова време, отново бе негов, ала бе прекалено изтощен дори да изследва липсващите му елементи. Въздухът бе като задушливо, с

отвратителна миризма одеяло и той разтърси глава, опитвайки да чуе по-ясно слабия, но настоятелен глас на брат си: „Къде си? Къде си?“

Изстена, свлече се на колене и отърка буза по грубия камък в опит да проясни ума си. Гласът продължаваше да упорства.

Хач отдръпна лице от стената и се заслуша.

Дочу отново гласа.

— Ало? — извика плахо в отговор той.

— Къде си? — долетя приглушеният глас.

Хач се обърна, опипа стените, опита се да се ориентира. Гласът изглежда идваше изпод плочата, която притискаше костите на брат му към каменния под.

— Добре ли си? — попита гласът.

— Не! — извика Хач. — Не! В капан съм!

Гласът ту заглъхваше, ту се чуваше. Може би, помисли си Хач, това бе самият той — който ту изпада в безсъзнание, ту идва на себе си.

— Как мога да помогна? — долетя до съзнанието му тайнственият глас.

Хач се замисли какво да отговори.

— Къде се намираш? — попита най-сетне той.

Приливът на адреналин му бе възвърнал донякъде пъргавината на мисълта; това обаче нямаше да трае дълго.

— В тунел — отвърна гласът.

— В кой тунел?

— Не знам. Води откъм брега. Лодката ми се разби, но аз се спасих. Спасих се по чудо.

Хач се замисли за миг, опитваше се да поеме малкото въздух, който беше останал. Имаше само един възможен тунел, за който можеше да става дума: тунелът на Джони.

— Ти къде си заседнал? — продължи гласът.

— Почакай! — извика Хач.

Дишаше тежко, заставяше се да съживи старите спомени. „Какво бе видял?“

… Имаше врата, запечатана отпред врата. Джони строши печата и пристъпи вътре. От тунела подухна и угаси клечката… Джони извика от изненада и болка… чу се само шум като че се влачеше нещо тежко… той потърси нова клечка кибрит, запали я и видя неумолимата стена пред себе си, с широки ивици кръв по основата й и там където се съединяваше с лявата стена. Кръвта сякаш извираше от цепнатините, бликаше навън, стичаше се надолу като челната стена на вълна, пълзеше по коленете и по гуменките му.

Хач изтри с трепереща ръка лицето си, смазан от силата на спомените.

Когато Джони отвори вратата, откъм тунела подухна ветрец. Ала когато Хач запали нова клечка, видя пред себе си само каменна стена, а и Джони бе изчезнал. Значи тунелът би трябвало да продължава отвъдстената. Като пристъпи в помещението, или като отвори вратата, или като разчупи печата — нещо бе задействало капана на Макалън. Масивна каменна плоча се бе придвижила по тунела, бе повлякла Джони и го бе смазала под себе си, натикала бе тялото му в това празно пространство и бе запечатала останалата част от водонепроницаемия тунел. Нямаше друго обяснение. Кладенецът, камерата, в която Хач бе затворен, сводестата стая горе — всичко това бе част от поддържащия механизъм на капана. А Макалън — или може би Ред Нед Окъм — не са искали някой да прониква в капана. Затова и самата сводеста стая бе зареден капан. Както бе разбрал Уопнър с цената на живота си.