Бездна

Чайлд Линкълн

Хач не отвърна нищо.

— Един от тези млади водолази бе моят син.

Хач погледна към тъмната фигура.

— Съжалявам много — рече той. — Нямах и представа, че…

Изведнъж се спря. „Нямах представа, че си бил баща. Или съпруг.“ Всъщност, той не знаеше нищичко за личния живот на Найдълман.

— Джеф бе единственото ни дете. Смъртта му бе много тежък удар и за двама ни, и жена ми — Аделаид — ами, тя просто не можа да ми го прости.

Хач продължи да мълчи, спомни си неподвижните черти на лицето на майка си в онзи ноемврийски следобед, когато научиха за смъртта на баща му. Тя бе взела порцеланов

свещник от лавицата над камината, избърса го разсеяно с престилката си, върна го на място, сетне взе друг, избърса и него, отново и отново. Лицето й бе сиво като пусто небе. Запита се какво ли правеше сега майката на Кери Уопнър.

— Господи, колко съм уморен.

Найдълман отново се размърда на стола, този път по-живо, сякаш за да се разбуди.

— Тези неща се случват в този бизнес — рече той. — Неизбежни са.

— Неизбежни — повтори Хач.

— Не се опитвам да оправдая случилото се. Кери бе наясно с рисковете и той направи избора си. Като всички нас.

Въпреки нежеланието си, Хач се улови, че погледът му неволно се плъзга към обезобразения труп под чаршафа. По него се бяха появили тъмни петна и на лунната светлина те приличаха на груби черни дупки. Запита се дали Уопнър наистина бе направил сам избора си.

— Въпросът е — капитанът сниши тон — да не позволим това да ни нанесе поражение.

Хач с усилие отмести поглед. Въздъхна дълбоко.

— Мисля, че и аз съм на същото мнение. Стигнахме толкова далеч. А и смъртта на Кери ще стане още по-безсмислена, ако напълно изоставим проекта. Ще преразгледаме процедурите за безопасност, колкото и време да ни потрябва. Тогава ще можем…

Найдълман се поизправи и се наведе напред на стола си.

— Колкото време ни потрябва ли? Ти не ме разбра, Малин. Ние трябва да продължим още утре.

Хач се намръщи.

— Как бихме могли, след всичко това, което се случи? Първо, духът на хората е паднал до дъното. Този следобед дочух разговор на двамина от работниците под прозореца ми: те твърдяха, че цялото начинание е прокълнато, че никой никога няма да извади съкровището.

— Тъкмо за това трябвада продължим — поде отново капитанът, вече с настойчив тон. — Да прекратим симулациите, да ги накараме да се забравят в работата. Не е учудващо, че хората са разтърсени. Какво друго може да се очаква след такава трагедия? Приказките за проклятия и старите припеви за свръхестественото са изкусителна, подкопаваща сила. И тъкмо за това дойдох тук да поговорим.

Той премести стола си по-близо.

— Всичките тези неприятности, които имаме с техниката. Всичко работи просто безпогрешно, докато не бъде инсталирано на острова, след което се появяват необясними проблеми. Това ни докара забавяния и преразходи. Да не говорим за падането на духа. — Той пак взе лулата си. — Мислил ли си за евентуалната причина?

— Всъщност не. Не знам много за компютрите. Кери не можа да разбере причината. Той все повтаряше, че действала някаква зла сила.

Найдълман издаде тих подигравателен звук.

— Да, дори той. Странно е един компютърен специалист да бъде толкова суеверен. — Обърна се и дори в тъмното Малин усети силата на погледа му. — Е, аз мислих много по въпроса и стигнах до заключение. И то не е в полза на някакво проклятие.

— А

какво е тогава?

Лицето на капитана се освети за кратко, докато палеше отново лулата си.

— Саботаж.

— Саботаж ли? — прошепна изумен Хач. — Но кой? И защо?

— Не знам. Все още не знам. Ала е очевидно, че е някой от нашия вътрешен кръг, някой който има пълен достъп до компютърната система и екипировката. Това са Ранкин, Магнусен, Сейнт Джон, Бонтер. Дори Уопнър, който сам попада в клопката си.

Хач се изненада, че Найдълман можеше да говори толкова пресметливо за Уопнър, след като натрошеният труп на програмиста лежеше само на два метра от него.

— Ами Стрийтър? — попита той.

Капитанът поклати глава.

— Стрийтър и аз сме заедно от Виетнам насам. Той бе старшина на моята канонерка. Знам, че много-много не се имате с него, знам, че той е малко чешит, но няма как да бъде саботьорът. Няма. Всичко, което притежава, го е вложил в това начинание. Ала има и по-дълбоки причини. Някога, преди време, му спасих живота. След като си бил на война и си водил битки рамо до рамо с някого, между вас никога не може да съществува лъжа.

— Добре — отвърна Хач. — Но можеш ли да посочиш причина защо някой ще иска да саботира разкопките?

— Мога да посоча няколко — каза Найдълман. — Ето една: индустриален шпионаж. Не забравяй, че „Таласа“ не е единствената компания за търсене на съкровища в света. Ако се провалим или банкрутираме, ще се отвори вратата за някой друг.

— Не и без моето сътрудничество.

— Те не знаят това.

Найдълман направи пауза.

— А дори и да знаят, едно решение винаги може да се промени.

— Не знам — каза Хач. — Трудно ми е да повярвам, че…

Гласът му заглъхна като си спомни как предишния ден се натъкна на Магнусен в зоната, където се каталогизираха намерените предмети. Тя разглеждаше златния дублон, намерен от Бонтер. Тогава това го учуди: инженерката, обикновено толкова спокойна и лишена от индивидуалност, се взираше изпитателно в монетата, а върху лицето й бе изписано изражение на грубо, разголено желание. Когато той влезе, тя бързо остави монетата с плах, едва ли не гузен жест.

— Не забравяй — продължи капитанът, — че тук чака да бъде извадено съкровище за два милиарда долара. Много хора на този свят са готови да застрелят продавача в някое магазинче за алкохол и за двайсет долара. А колцина биха извършили каквото и да е престъпление, включително и убийство, за два милиарда?

Въпросът увисна във въздуха. Найдълман се изправи и закрачи неспокойно пред прозореца, като подръпваше дълбоко от лулата си.

— Сега, след като Шахтата е осушена, можем да съкратим работната ръка наполовина. Вече изпратих баржата и плаващия кран обратно в Портланд. Така задачите ни по безопасността стават по-лесни. Ала нека бъдем наясно с едно. Саботьорът също няма да спи. Той или тя може би са повредили компютрите, за да принудят Кери да се включи в екипа ни сутринта. Ала всъщност не друг, а Макалънуби Кери Уопнър. — Той се извърна рязко от прозореца. — Точно така, както е убил и брат ти. Този човек прекрачи три столетия, за да ни удари. Но за Бога, Малин, не можем да се оставим той да ни победи. Ние ще разрушим Шахтата му и ще вземе златото. Както и меча.