Бездна
Шрифт:
Хач се вслуша, но от тунела се носеше единствено тишина и лек, студен ветрец.
Найдълман продължи да оглежда тунела още миг-два. После погледна с присвити очи първо Бонтер, а после и Хач.
Изведнъж, сякаш жегнати от една и съща мисъл, и тримата откопчаха карабините си и се закатериха към входа на тунела, влязоха вътре и хукнаха. Хач не си спомняше тунелът да бе толкова нисък. А и самият въздух в него бе сякаш по-различен.
Сетне тунелът изви в малка каменна камера. Двата пиезоелектрични сензора си стояха на срещуположните й
— Уопнър? — извика Найдълман и завъртя лампата си. — Къде, по дяволите, се е дянал?
Хач задмина Найдълман и видя нещо, което смрази кръвта във вените му. Един от масивните камъни на свода се бе стоварил върху стената на помещението. Хач забеляза дупката в тавана, Досущ като от изваден зъб; от нея се свличаха бучки влажна, кафеникава пръст. На пода — там, където основата на падналия камък бе притисната към стената — той забеляза нещо бяло и черно. Като приближи, Хач видя, че бе една от гуменките на Уопнър, която се подаваше между каменните плочи. В следващия миг се озова до нея и светна с фенера си между двата камъка.
— О, Господи — рече зад гърба му Найдълман.
Уопнър бе притиснат здраво между двете гранитни плочи, едната му ръка бе прикована до тялото, а другата — вдигната нагоре под невероятен ъгъл. Главата му с шлема бе обърната на една страна и гледаше към Хач. Очите му бяха широко отворени и пълни със сълзи.
Уопнър отвори беззвучно уста. Моля те…
— Кери, опитай се да се успокоиш — рече Хач и освети с фенера си тясната цепнатина нагоре и надолу, като в същото време се суетеше около интеркома си. „Боже мой, учудващо е, че е още жив.“
— Стрийтър! — извика той по интеркома. — Тук имаме човек, затиснат между две каменни плочи. Спусни ни няколко хидравлични крика. Искам кислород, кръв и физиологичен разтвор.
Обърна се към Уопнър.
— Кери, ще отместим тези камъни с крикове и ще те извадим скоро, много скоро. А сега искам да разбера къде си ранен.
Устните му отново се размърдаха.
— Не знам — дойде отговорът с шумно издишване. — Усещам се… като изцяло натрошен вътрешно.
Думите му бяха необичайно размазани и Хач осъзна, че програмистът едва можеше да мръдне челюстта си, за да говори. Хач отстъпи от скалата, отвори чантата си, извади спринцовка и я напълни с два кубика морфин. Промъкна ръка през неравните камъни и заби иглата в рамото на Уопнър. Той не потрепна, нямаше никаква реакция, нищо.
— Как е той? — попита надвесилият се над него Найдълман и с думите му излетя облак пара.
— Отдръпнете се, за Бога! — рече Хач. — Той се нуждае от въздух.
Сега самият той почувства, че се задъхва, че диша все по-дълбоко и по-учестено, усетил недостига на въздух.
— Внимавай! — рече Бонтер зад гърба му. — Може да има и още капани.
„Капан ли?“ На Хач не му бе дошло на ума, че това
— Криковете, кислородът и плазмата идват — чу се гласът на Стрийтър по интеркома.
— Добре. Спуснете до платформата на трийсет и третия метър сгъваема носилка с надуваеми шини и ортопедична яка.
— Вода… — прошепна Уопнър.
Бонтер пристъпи и подаде манерката на Хач. Той бръкна в процепа и наклони тънката струйка вода от манерката да потече по шлема на Уопнър. Когато той изплези език, за да улови водата, Хач забеляза, че бе синьочерен и по цялата му дължина блестяха капчици кръв. „Иисусе Христе, къде са тези крикове…“
— Помогни ми, моля те! — избъбри Уопнър и тихо се закашля. На брадата му се появиха няколко петънца кръв.
„Пробит бял дроб“, помисли си Хач.
— Дръж се, Кери, само още няколко минути — произнесе той колкото можеше по-успокояващо, а сетне се обърна и натисна зверски интеркома си.
— Стрийтър! — просъска той — Криковете, по дяволите, къде са криковете?
— Данните за качеството на въздуха наближават червеното деление — каза тихо Найдълман.
— Спускаме — чу се гласът сред пукота на статично електричество.
Хач се обърна към Найдълман и видя, че той вече бе тръгнал да поеме нещата.
— Усещаш ли ръцете и краката си? — попита той Уопнър.
— Не знам. — Последва пауза, в която програмистът опитваше да поеме дъх. — Усещам единия си крак. Но като че ли костта му е извадена.
Хач наведе лъча на фенера си надолу, но не можа да види нищо друго, освен усукания в тясното пространство крачол; докът бе пропит в тъмночервен цвят.
— Кери, гледам лявата ти ръка. Опитай се да мръднеш пръстите си.
Ръката му, необичайно синкава и подута на вид, си остана неподвижна дълго време. Сетне показалецът и средният му пръст потрепнаха леко. Хач усети вълна на облекчение. „Гръбначно-мозъчната дейност все още не е спряла. Ако можем да отместим тази скала от него, все още имаме шанс.“ Той разтърси глава, опита се да проясни мислите си.
Подът отново се разтресе, изсипа се порой от пръст и Уопнър изпищя: висок, нечовешки писък.
— Господи, какво бе това? — попита Бонтер и хвърли бърз поглед към тавана.
— Мисля, че ще е най-добре да излезеш — рече тихо Хач.
— В никакъв случай.
— Кери? — разтревожен, Хач се взря отново през цепнатината. — Кери, можеш ли да ми отговориш?
Уопнър го гледаше втренчено, а от устните му се откърти нисък, дрезгав стон. Дишането му сега бе хриптящо, гърлото му клокочеше.
Хач чу тупването и изтракването на машинарията отвън: Найдълман бе изтеглил въжето, с което ги бяха спуснали от повърхността. Задиша отчаяно учестено, след като усети странно леко бръмчене в главата си.