Бездна

Чайлд Линкълн

— По дяволите тази работа! — рече сприхаво Уопнър. — За кой път ви повтарям, че последната плочка на доминото падна. Онзи шифър ми е в ръцете, повярвайте ми. „Сцила“ ще разшифрова напълно гаднярчето за броени часове.

— Щом последното домино е паднало, Кристофър може тук да се заеме с мониторинга — рече Найдълман, този път по-рязко.

— Това е вярно — отвърна леко задъханият Сейнт Джон. — Всичко се свежда само до това да се прегледат изходните данни и да се направят някои буквени замествания.

Уопнър погледна единия, после другия.

— Въпросът е

къде си по-необходим — каза Найдълман. — А си по-необходим в нашия екип. — Обърна се към Хач. — Задължително е да монтираме на място тези пиезоелектрични сензори из цялата Шахта. След като бъдат свързани с компютърната мрежа, те ще действат като система за ранно предупреждение в случай на структурно пропадане някъде под земята. Ала засега Кери не може да калибрира дистанционно сензорите от „Остров–1“. — Той погледна към Уопнър. — Тъй като мрежата е неустойчива, се налага той да дойде с нас и да ги калибрира ръчно, с помощта на компютър палмтоп. След това ще може да прехвърли информацията в паметта на компютъра. Неприятно е, но нямаме друг избор.

— Неприятно ли? — рече Уопнър. — По-точно е да се каже, че си е направо трън в задника.

— Повечето от екипа биха се отказали от половината си дялове, само да могат да проникнат първи — рече Сейнт Джон.

— Проникни си в… — измърмори Уопнър и се извърна.

Бонтер се изкикоти.

Найдълман се обърна към историка.

— Кажи на доктор Хач за изречението, което току-що дешифрирахте от втората част на дневника.

Сейнт Джон се прокашля важно-важно.

— Всъщност не е цяло изречение, а част от изречение: „Ти, който жадуваш ключа към — тук липсва дума или думи — Шахтата, ще намериш…“

Хач погледна смаян капитана.

— Значи наистинаима секретен ключ към Наводнената шахта.

Найдълман се усмихна и потърка нетърпеливо ръце.

— Вече е почти осем — рече той. — Събирайте си екипировката и да започваме.

Хач се върна в кабинета да си вземе полевата медицинска чанта, след това се срещна с групата, която се бе отправила нагоре по склона към Ортанк.

— По дяволите, студено е — рече Бонтер, духна на ръцете си и се обгърна сама. — И това ми било лятна утрин!

— Лятна утрин в Мейн — отвърна Хач. — Наслади й се. От нея ще ти пораснат косми на гърдите.

— Тъкмо от това най-малко имам нужда, мосю доктор.

Тя се затича напред, за да се стопли, и Хач я последва, след като усети, че също потреперва; не беше сигурен дали бе от студа или от предстоящото слизане в Шахтата. Дрипавият ръб на атмосферния фронт най-сетне започна да хвърля дълга сянка над острова, последван бързо от редиците трупащи се буреносни облаци.

Изкачиха се до хребета и Хач видя високата кула на Ортанк, от чийто тъмен търбух в пастта на Наводнената шахта се спускаха снопове многоцветни кабели. Само че това вече не бе Наводнената шахта: сега тя вече бе осушена, достъпна, а най-съкровените й тайни очакваха да бъдат разкрити.

Хач потрепери отново и продължи напред. От тази позиция виждаше сивия полумесец на водонепроницаемата камера, който описваше дъга в морето

около южния край на острова. Беше чудата гледка. Откъм външната страна на камерата беше тъмносиният простор на океана, който чезнеше в постоянното було на мъглата; от близката страна — каменистото дъно бе почти неприлично оголено, само тук-там се мяркаха локви застояла вода. Тук, на сухото океанско дъно, се забелязваха маркерите, поставени върху купчини камъни: входовете на наводнителните тунели, белязани за по-сетнешни изследвания и анализи. На брега до камерата имаше няколко купчини ръждясал метал, просмукани от водата дървета и други отломки, изгребани от недрата на Шахтата, за да се разчисти пътят на тяхната експедиция.

Стрийтър и екипът му стояха на платформата до входа на Шахтата, изтегляха някакви кабели, спускаха други. Като приближи, Хач забеляза нещо, което му заприлича на края на масивна стълба, която надничаше над входа на Шахтата. Страничните перила на стълбата бяха изработени от дебели, блестящи метални тръби, а между тях имаше два реда покрити с гума стъпала. Хач знаеше, че екипът бе работил през по-голямата част от нощта, за да съедини секциите й и да ги спусне надолу. Бяха се старали да избегнат невидимите препятствия и оцелелите назъбени отломки, увиснали върху крепежните греди, монтирани навремето на кръст в шахтата.

— Бих рекъл, че това е стълба, натъпкана с анаболни стероиди — подсвирна той.

— Това е нещо повече от стълба — отвърна Найдълман. — Това е стълбищно устройство. Тези тръбни перила са от титанова сплав. Устройството ще бъде гръбнакът на укрепващата шахтата конструкция. След време ще построим радиална мрежа от титанови подпори от стълбата, които ще укрепят стените и гредите и ще стабилизират Шахтата, докато копаем. А към стълбата ще монтираме и лифт-платформа, нещо като асансьор.

Той посочи подпорите на стълбата.

— Във всяка тръба има прокарани фиброоптични, коаксиални и електрически кабели, а всяко стъпало е с осветление. В крайна сметка всяка част от конструкцията ще се управлява от компютър — от сервомоторите до наблюдателните камери. Но засега нашият приятел Уопнър не успява напълно да направи инсталацията дистанционно управляема. Затова е и поканата да се присъедини към нас. — Той чукна с крак горната част на стълбата. — Направена е по поръчка на „Таласа“ и е на стойност почти двеста хиляди долара.

Уопнър, който дочу последните му думи, приближи ухилен и каза:

— Ей, капитане, аз знам откъде можеш да си купиш и наистина готини седалки за тоалетни чинии по 600 долара парчето.

Найдълман се усмихна.

— Радвам се, че настроението ти се подобрява, мистър Уопнър. Хайде да се приготвяме.

Обърна се към групата:

— Нашата най-важна задача днес е да прикрепим тези пиезоелектрични сензори за натиск върху крепежните и подпорните греди в Шахтата.

Той извади един сензор от раницата си и го подаде да го разгледат. Беше малка метална лента с компютърен чип в средата, залята с твърда, прозрачна пластмаса. Във всеки край под прав ъгъл стърчаха дълги сантиметър и половина шипове.