Вуду
Шрифт:
Пое си дълбоко въздух и издиша бавно. Странно, не чувстваше никакъв страх. Само непоколебима решителност: да стигне до дъното на смъртта на Бил, да възстанови поне в някаква степен порядъка и спокойствието на разбития си живот.
Вдигна торбата с парчетата глинени съдове и я остави на поставката й. По-рано този следобед беше посетила новия си шеф, Андрю Гетц, завеждащ антропологичния отдел. Беше поискала — и получила — писмена гаранция за финансирането на нейната експедиция до Юта следващото лято. Искаше да разполага с дългосрочен план, с нещо, което да я поддържа през
В този момент дочу слабо нещо, което прозвуча като детски вик, който отекна по коридорите. Музеят се бе съгласил да разреши през уикенда на ученически групи посещения с преспиване в някои от силно охраняемите зали. Тя поклати глава: както изглежда, бяха готови на всичко, само и само да получат някакви пари.
Когато ехото заглъхна, се появи друг звук: някой почука силно на вратата й.
Тя замръзна и се обърна по посока на шума. Интересно, колко бързо сърцето й започна да тупти силно. Напомни си бързо, че Фиъринг няма да вземе да чука.
Чукането се чу отново. Тя прочисти гърлото си:
— Кой е?
— Агент Пендъргаст.
Това бе неговият глас, добре. Тя бързо се приближи към вратата и я отключи. Агентът стоеше в коридора, облегнат на рамката на вратата, облечен в черно кашмирено палто върху обичайния си черен костюм.
— Може ли да вляза?
Тя кимна и отстъпи. Агентът се плъзна вътре, бледите му очи бързо обходиха лабораторията, преди да се обърне към нея:
— Исках да ви благодаря отново за помощта.
— Не ми благодарете. Готова съм да направя всичко, за да помогна убиецът да бъде предаден на правосъдието.
— Наистина. Точно затова исках да разговаряме. — Той затвори вратата и се обърна към нея: — Предполагам, че каквото и да кажа, няма да успея да ви възпра да продължите собственото си разследване.
— Точно така.
— Настояването да оставите нещата на професионалистите — напомнянето, че излагате собствения си живот на огромна опасност — няма да обърнете внимание на тези думи.
Тя кимна.
Той я гледа изпитателно известно време.
— В такъв случай има нещо, което трябва да направите за мен.
— Какво е то?
Пендъргаст бръкна в джоба си, извади нещо и го притисна към дланта й.
— Носете го около врата си непрекъснато.
Тя погледна надолу. Беше някакъв амулет, направен от пера и малко велурено топче, прикачено към фина златна верижка. Тя леко натисна велура: изглежда съдържаше някакъв прах.
— Какво е това?
— Arret. Амулет, който да ви предпазва.
— Какво?!
— Казано на обикновен език, амулет, който гони враговете.
Тя го изгледа.
— Не говорите сериозно.
— Изключително полезен за спасяване на най-близки членове на семейството. Има и нещо друго. — Той бръкна в другия си джоб и извади торбичка от червен бархет, здраво пристегната с шнур от многоцветна прежда. — Носете го непрекъснато у себе си, в джоб или чанта.
Нора се намръщи.
— Агент Пендъргаст… — Тя поклати глава. Не знаеше какво да каже. Измежду всички хора, които познаваше, Пендъргаст винаги се бе откроявал като олицетворение на непоколебима
Той я погледна, очите му блестяха леко, сякаш четеше мислите й.
— Вие сте антрополог — каза той. — Чела ли сте „Гората на символите“ от Виктор Търнър?
— Не.
— А „Елементарни форми на религиозен живот“ от Емил Дюркем?
Тя кимна.
— Тогава знаете, че някои неща могат да бъдат анализирани и класифицирани, а други не могат. И със сигурност като човек, следвал антропология, разбирате концепцията на феноменологията, нали?
— Да, но… — Тя млъкна.
— Тъй като нашият ум е затворен в тялото ни, не можем да определим крайната истина или неистина. Най-доброто, което сме в състояние да постигнем, е да опишем онова, което виждаме.
— Обърквате ме…
— На тази земя, Нора, съществува мъдрост, която е тайнствена, която е много стара и срещу която не трябва да вървим. Истина ли е? Не е ли? Не можем да знаем. Заради това ще направите ли каквото ви помолих? Ще носите ли тези неща?
Тя погледна амулетите в ръката си.
— Не знам какво да кажа.
— Кажете „да“, моля ви. Защото това е единственото условие, което ще приема.
Тя бавно кимна.
— Много добре. — Той се обърна да си тръгне, след това спря и се извърна да я погледне. — И, доктор Кели?
— Да?
— Не е достатъчно човек просто да носи тези неща. Трябва да вярва.
— Да вярва в какво?
— Да вярва, че те действат. Защото онзи, който ви желае злото, със сигурност вярва. — След тези думи той излезе от офиса и затвори тихо вратата след себе си.
28.
Полунощ. Нора спря на ъгъла на Индиан роуд и 214-та да погледне в картата си. Въздухът беше студен и миришеше на есен. Оттатък ниските жилищни блокове тъмните върхове на Инууд Хил Парк се издигаха черни на фона на осветеното нощно небе. Липсата на сън я караше да се чувства леко замаяна, сякаш е пила концентрат.
Докато разглеждаше картата, Кейтлин Кид надникна любопитно зад рамото й.
Нора мушна картата обратно в джоба си.
— След една пресечка.
Двете продължиха по Индиан роуд — тиха улица, окъпана в жълта светлина, с тухлени жилищни сгради от двете страни, мрачни и обикновени. Една кола мина бавно, сви по 214-та и фаровете й разцепиха тъмнината. Там, където Индиан роуд извиваше към 214-та улица, се отклоняваше един неотбелязан път — малко по-широк от изоставена алея, — който водеше на запад между жилищни сгради и ателие за химическо чистене със спуснати капаци. Ограждаше го ръждясала желязна верига, закрепена към стари железни стълбове, които се редяха от двете страни на улицата. Нора погледна нататък към тесния път, който минаваше край някакво баскетболно игрище и се губеше в мрака. Асфалтът беше напукан, с откъртени парчета. Тук-там в дупките стърчаха кичури изсъхнала трева. Тя провери още веднъж в картата — от предишното си идване знаеше кой е най-добрият път, по който може да се стигне.