Вихър

Кол Алън

Освен това разбра, че е време да смени темата.

— Мога ли да бъда официален?

— Можете, адмирале.

— Не, не адмирал. Този път съм цивилен.

— Много добре.

— Защо?

Синд се усмихна отново. О, помисли си Стен. Никакъв дракх за подчинени офицери. Вече не важеше правилото „Не е разрешено да искаш да държиш ръката на по-нископоставен (по-висшестоящ) войник“.

— Намирам се в доста неудобна позиция — каза Синд, като се изпъна в малко по-удобна поза и по този начин постави Стен в малко по-неудобно положение.

— Вече

съм майор.

— Поздравления.

— Благодаря. Искате ли да видите най-добрия ми редник?

Стен зачака. Синд се изправи, отиде до близката врата и я отвори.

— Редник, покажи се.

Чу се скърцане на кожа и едно същество се изсипа в стаята. Високо само метър и петдесет, то сигурно тежеше около сто и петдесет килограма — с двадесет повече от последния път, когато Стен беше видял страшилището. Кръгловатите окосмени лапи на съществото се опираха в земята, както и огромната му невчесана брада, сетне чудовището изправи наполовина огромното си туловище и изрева:

— В името на брадата на майка ми. Ето ви вас двамата, посланик и майор, изпивате всичкия стрег и оставяте бедния жаден редник, който ви обича като брат, да умре от жажда, озлочестен и изоставен в мрака отвън.

— Какво — поде в същия дух Стен, — в името на замръзналия задник на баща ми, на твоя баща, на бащата на Синд, правиш тук, Ото?

— Аз съм прост войник, следващ пътя на воина, както великите богове Сарла, Лараз и — кой, по дяволите, беше другият безполезен бог? О, да — и Колерик са ни завещали.

— Налял се е със стрег — каза Стен.

— Налял се е със стрег — съгласи се Синд.

— Докарай останалите. Обади се на Килгър — кажи му да задържи кухнята, за да ни приготвят храна. И да поръча още стрег, малко от ужасното питие, което Императорът нарича скоч, и, о, да, наистина, каса от… по дяволите, каквото влиза в „Черно кадифе“. И да докара жадния си задник тук. Сега, Ото, с колко от проклетите Бор разполагам?

— Само сто и петдесет.

— О, Боже! — възкликна Стен. — А ни остават няколко седмици до тръгването. Майор Синд, осигурили ли сте квартири за вашите същества?

— Да. Разполагат с цяло крило в новия офицерски блок, в началото на Имперските земи тук. Имат да свършат и доста черна работа.

— Значи Бор няма да имат време да излязат навън, за да избиват, рушат и разграбват Първичен свят?

— С малко късмет.

— Добре. Сега, редник Ото, напълнете чашите и обяснете. Бързо.

Стен се нуждаеше от обяснение, защото, когато за последно беше в разюзданата компания на Ото, съществото беше вожд, управляващ — ако можеше да се каже, че Бор управляват нещо — целия куп Лупус.

А ето го сега нископоставен воин, сякаш беше млад Бор с още ненабола брада.

— Не знаех — каза Стен след третия стрег, но преди Килгър и останалите Бор да се изсипят и трезвеността да се стопи в нощта, — че вашият вид има второ детство.

— Не ставай глупак — изръмжа Ото, като напълни отново рога си. — Първо, във Вълчите

светове цари мир. И по-добре да си остане така, ако съществата там не искат да бъдат избити. Което е добре, предполагам. Но това е постно ястие, приятелю. Някога, когато бяхме избивани от Джан, никога не съм и предполагал колко скучно нещо може да е мирът. Така че избягах, за да се присъединя към цирка.

Той въздъхна — или Стен по погрешка сметна изригването на породения от алк и стрег газ, избликнал от дълбините на Ото и разнесъл се над масата, за въздишка.

— А и ставам цивилизован.

— Какви ги вършите тук? — подвикна Алекс, докато влизаше, и разказът на Ото беше прекъснат от задължителните ревове, викове, прегръдки, мокри целувки и наздравици, които правеха поздрава на Бор синоним за нападение.

После пристигнаха тетинжерът и гинесът. Стен беше принуден да демонстрира „Черното кадифе“ на гостите си. Ото заяви, че това е слаба смес за недорасли сукалчета. Алекс предпочиташе гинеса си чист. Синд вдигна наздравица със Стен. И двамата отпиха, а очите им запечатаха момента.

После Стен се опита да насочи разговора към някаква тема:

— Ото, ти спомена, че присъствието ти тук има нещо общо с това, че ставаш цивилизован.

— В името на ледения задник на баща ми, така е. Дори по човешките стандарти. Ако съм цивилизован… и по-велик водач — което, като се има предвид, че брадата ми все още не е била подрязвана, сигурно съм, — значи сега прекарвам дивите си години. Които, доколкото разбрах, трябва да се прекарват сред примитивни създания. Открих един фиш наскоро, биографията на онзи, когото хората очевидно смятат за велико същество. Името му е било Илчърч, или нещо подобно. И така, когато е изпълнил първата си задача като лидер, къде е прекарал дивите си години?

Ото размаха чашата си, при което разля малко от питието.

— Ще ти кажа къде. Сред примитивното земно племе, което той нарича американци. Понеже не можах да открия следи от подобно племе, реших да се задоволя с най-доброто от останалите примитивни…

И Ото вдигна чашата си за наздравица:

— За човешката раса.

5.

— Бих искал — каза Стен с официален тон — да ви помоля да ме удостоите с компанията си тази вечер.

— За мен ще е удоволствие, сър. Колко войници да докарам за подкрепление?

— Да опитаме още веднъж. Мога ли да ви предложа вечеря, милейди?

— О, един момент. Трябва да проверя програмата си… да. С най-голямо удоволствие, Стен. Колко официално ще бъде мястото?

— Оръжията трябва да бъдат ненатрапчиви, но да се съчетават с цветовете на дрехите. В… седем и тридесет?

— Да бъде седем и тридесет — отвърна Синд и прекъсна връзката.

— Не изглеждаме ли хубаво, момко. Ще ухажваме или ще разузнаваме тази вечер?

— По малко и от двете.