Вихър
Шрифт:
Тежките кораби на суздалите и богазите едва ли щяха да висят в космоса и да изстрелват тежките си ракети по имперските сили извън Рурик. Никой от новосформирания съюз, включително и двете извънземни раси, не биха определили като славна победа разрушаването на старата столица на купа. Това би било твърде Пирова победа, дори за тези същества.
Нито пък флотата, освен като последно средство, щеше да жертва маневреността си, за да се спусне и да размаже тази оси — тактическите кораби, — оси, които можеха с предсмъртното си жило да свалят доста от тях, а никой не би жертвал боен
От друга страна, напредващата армия на Даул постепенно щеше да осигури противовъздушно прикритие, което да изгони имперските кораби от въздуха, така че това беше само временно забавяне.
Внезапно откри още две обнадеждаващи неща. Първо, имаше тренирани, дисциплинирани войски — Първа гвардия, — които бяха свежи и не бяха участвали скоро в битка. Второ, осъзна той, ако успееше да разкара имперските граждани от Рурик, щеше да има само частично преследване.
Самото изритване на Империята от Алтайския куп щеше да се смята за достатъчна победа.
Поне така щяха да мислят представителите на Алтайския куп.
Той слушаше мълчаливо, докато Мейсън и Сарсфийлд разглеждаха и отхвърляха различни възможности, като се опитваха да намерят пролука в клещите, в които бяха хванати.
Една идея го осени. Той я обмисли за малко. Заслужаваше си да се обсъди. Вероятно нямаше да проработи. До дори и да не станеше, ситуацията не можеше да стане по-зле. Можеше ли?
— Господин Килгър — обърна се той официално към Алекс, който стоеше извън обсега на екрана. Мейсън и Сарсфийлд подскочиха изненадано — те не знаеха, че Килгър е там. — Имаме ли код, който не е достатъчно сигурен? Не пълен боклук, но нещо, което ще могат да разбият, поне частично, без много труд.
Алекс сви рамене и повика отговорника за кодовете към посолството. Мейсън понечи да каже нещо, но Сарсфийлд му даде знак да замълчи. Пет минути по-късно Килгър представи избор от три кода, които отговорникът смяташе, че са неефективни, ако не и напълно безсмислени.
— Много добре. Защо да не… — и Стен очерта първата част на плана.
Сарсфийлд не каза нищо, тъй като първата част не включваше него или командването му. Стен видя как Мейсън се опитва да бъде сдържан, по явно му се искаше да каже, че всичко, което този скапаняк Стен може да измисли, не струва и пукната пара.
— Най-голямото ми възражение е — проговори Мейсън след малко, — че вече го изпробвахме.
— Не съвсем, адмирале — възрази Стен. — Опитахме по-простата версия на това. Играли ли сте някога на „Познай в коя ръка е камъчето“?
— Разбира се. Бил съм дете.
Стен се съмняваше, но продължи.
— Първия път, когато сте опитали, сте излъгали. После сте казали истината. После отново сте излъгали. Нарастваща нечестност. Това ще се опитаме да постигнем, освен ако някой няма по-добро предложение — или може да посочи някъде очевидната ми грешка.
И така, Блъф номер две започна.
Един разрушител се откъсна от флотата на Мейсън и се отправи в посока към имперските светове и самия Първичен свят.
След като излезе от обхвата на флотите на богазите
Стен изчака шест дълги часа, наблюдавайки чрез прилепите на Алекс как армията на Алтайския куп се приближава към града. Благодарение на нещо, кой знае какво, по дяволите, може би по повелята на боговете на Ото Сарла и Лараз, войските се движеха бавно. Стен го приписваше едновременно на предпазливостта, тъй като никой от тях не се беше сражавал с имперски войски преди, и на неизбежните пречки пред опитите да се координира един новосформиран съюз, особено такъв, в който всеки мразеше всеки друг.
Беше наредил на тактическите си кораби да действат като въздушна артилерия, като изстрелват ракети въздух-земя към предварително набелязани цели — кръстовища, главни пътища и подобни.
После неговият свързочен офицер Фрестън заедно със свързочния офицер на Мейсън докладваха, че е имало внезапна размяна на сигнали между флотите на суздалите и богазите, трансмисии, които бяха излъчени в рядко използван, което означаваше много сигурен, код. Други трансмисии бяха изпратени към родните светове на суздалите и богазите.
— Адмирал Мейсън?
— Да, сър. Идваме.
Изглежда рибата беше клъвнала.
Стен наистина беше използвал друга версия на стария блъф и Мейсън беше тръгнал на път, като се преструваше, че изпраща съобщения към идваща имперска флота.
Разрушителят, изпратен напред, беше излъчил съобщение с несигурния код, от чието съдържание можеше да се заключи, че идва от предния отряд на ударната имперска флота. Тази митична сила заповяда на Мейсън да напусне позицията си около Джохи — заклещените сили на планетата трябваше сами да се погрижат за себе си за известно време — и да послужи като екран за тази идваща флота.
Предаването продължи в смисъл, че Мейсън ще получи пълни инструкции по-късно, но тази специална сила е била изпратена със задачата да накаже дисидентските светове на богазите и суздалите — умишлено не се споменаваше за никакви дисиденти сред хората, — като нападне извънземните светове за назидание.
Стен беше изпипал прекалено добре измамата си — беше заложил на факта, че така би постъпил всеки от другите алтайски видове, ако беше на мястото на Империята.
Три И-часа по-късно тежките кораби на суздалите и богазите напуснаха орбита и се отправиха към родните си системи.
Стен, като се опитваше да пресметне сложните астрогационни уравнения, реши, че те сигурно ще се насочат по определена траектория към световете си. Курс, който щеше да е по-пряк от спазвания от Мейсън и определено такъв, че да не се засича с възможните пътища, които огромната имперска ударна сила най-вероятно щеше да използва за атаката си.
Аха. И цялото това хитроумие от човек, който имаше нужда от помощ за основните принципи на астрогацията, докато се учеше да лети. Нямаше да проработи, поне не за дълго. Стен се надяваше заблудата да трае достатъчно за следващата фаза и за да успее Мейсън да се измъкне на флотата на суздалите и богазите и да заеме необходимата позиция.