Суперкомандос
Шрифт:
— Като те слушам, май съм извадила късмет.
Няколко секунди гледах хоризонта и си припомнях.
— Да. — Допих кафето. — Хайде да се връщаме.
Докато пътувахме обратно по булеварда, нещо в мълчанието между нас се промени. Нещо, което досущ като постепенно просветляващата зора около колата бе едновременно неуловимо и властно.
Когато спряхме пред информационния център, Айрин Елиът се подпираше на лимузината и гледаше морето. От мъжа й нямаше и помен.
— По-добре остани тук — казах аз на Треп и излязох. — Благодаря за кафето.
— Моля.
— Предполагам,
— Едва ли ще ме видиш изобщо, Ковач — заяви жизнерадостно Треп. — Тая игра я владея по-добре от теб.
— Тепърва ще разберем.
— Да, бе. Пак ще се видим. — Докато се отдалечавах, тя повиши глас. — И гледай да не издъниш удара. Много неприятно ще се получи.
Тя даде заден ход, после излетя демонстративно с провиснала предница, като раздра тишината с вой на турбини и мина на бръснещ полет над главите ни, преди рязко да завие към океана.
— Коя беше тази?
Гласът на Айрин Елиът звучеше дрезгаво, като след дълъг плач.
— Подкрепление — отвърнах разсеяно аз, гледайки как колата се отдалечава над заседналия самолетоносач. — Работи за същите хора. Не се безпокой, приятелка е.
— Може да е твоя приятелка, но не и моя — горчиво възрази Елиът. — Никой от вас не ми е приятел.
Погледнах я, после пак се обърнах към морето.
— Така си е.
Тишина, нарушавана само от шума на прибоя. Елиът се облегна по-удобно на полирания корпус.
— Ти знаеш какво е станало с дъщеря ми — каза тя с мъртвешки глас. — Знаел си през цялото време.
Кимнах.
— И пет пари не даваш, нали? Работиш за мъжа, който я е използвал като парче тоалетна хартия.
— Много мъже са я използвали — грубо казах аз. — Тя им е позволила. Сигурен съм, че твоят съпруг ти е казал защо. — Чух как дъхът й заседна на гърлото и забих поглед в хоризонта, където колата на Треп чезнеше в предутринния здрач. — Сторила го е по същата причина, по която се опита да шантажира мъжа, за когото работех. И пак по същата причина се опита да намеси един особено неприятен тип на име Джери Седака, който след това я уби. Заради теб, Айрин.
— Мръсник.
Тя се разплака — тих, отчаян звук сред безмълвието. Не откъсвах очи от океана.
— Вече не работя за Банкрофт — поясних сдържано аз. — Зарязах тоя боклук. Давам ти шанс да удариш Банкрофт там, където най-много боли, да го удариш с вината, която така и не изпита, задето е чукал дъщеря ти. Освен това, след като вече си извън хранилището, може би ще събереш пари за носител на Елизабет. Или поне да й наемеш място във виртуална среда, нещо от сорта. Важното е, че вече си вън и можеш да предприемеш нещо. Имаш избор. Това ти предлагам. Отново да влезеш в играта. Не си отхвърляй късмета.
Чух я как се бори да удържи сълзите. Изчаках търпеливо.
— Много се гордееш със себе си, нали? — каза накрая тя. — Мислиш, че ми правиш огромна услуга, но не си самарянин, мътните да те вземат. Вярно, измъкна ме от склада, но всичко е въпрос на цена, права ли съм?
— Разбира се — тихо отвърнах аз.
— Трябва да извърша каквото искаш, да пусна вируса. Да наруша закона заради теб, иначе пак се връщам на склад. И ако се издъня
Гледах вълните.
— Такава е сделката — съгласих се аз.
Ново мълчание. С периферното зрение я видях да оглежда тялото си, сякаш се бе заляла с нещо.
— Знаеш ли как се чувствам? — попита тя.
— Не.
— Спах със съпруга си и имам чувството, че той ми изневеряваше. — Задавен смях. Тя гневно разтърка очи. — Имам чувството, че и аз изневерих. На нещо. Когато си тръгнах, оставих семейство и тяло. Сега нямам нито едното, нито другото. — Тя отново сведе очи. Вдигна към мен ръце с разперени пръсти. — Не знам как се чувствам. Не знам как трябва да се чувствам.
Много неща можех да кажа. Много неща бяха казани, писани, изследвани и обсъждани по въпроса. Банални журналистически статийки за проблемите на презареждането — „Как да накарате любимия да ви обикне пак, независимо от тялото“ — банални и безконечно дълги психологически трактати — „Някои наблюдения на вторичната травма при гражданското презареждане“ — та дори и трижди осветените наръчници на скапания Емисарски корпус имаха да кажат нещо банално по темата. Цитати, научни мнения, брътвежи на религиозни водачи и смахнати типове. Можех да я засипя с всичко това. Можех да й кажа, че онова, което преживява, е съвсем нормално за неподготвен човек. Че ще отмине с времето. Че има психодинамични методи за преодоляването му. Че милиони други са го преживели успешно. Можех дори да й кажа, че онзи Бог, комуто дължи преклонение, бди над нея. Можех да лъжа или да я убеждавам. И смисълът би бил горе-долу един и същ, защото реалността беше болка и в момента никой с нищо не можеше да я облекчи.
Не казах нищо.
Зората идваше, лъчите й се разгаряха по фасадите на затворените магазини зад нас. Озърнах се към прозорците на Елиът.
— Виктор? — попитах аз.
— Спи. — Тя избърса лицето си и подсмръкна в опит да овладее сълзите. — Значи казваш, че това ще е удар по Банкрофт?
— Да. Изтънчен, но ще боли, уверявам те.
— Удар с незаконно инсталиране на програма в изкуствен интелект — каза Айрин Елиът. — Прилагане на вирус, за който се полага изтриване. Прецакване на високопоставен Мат. Знаеш ли какви са рисковете? Знаеш ли какво искаш от мен?
Обърнах се да я погледна в очите.
— Да. Знам.
Тя прехапа устни, за да не им позволи да треперят.
— Добре. Да го направим тогава.
31.
Подготовката на удара отне по-малко от три дни. Айрин Елиът се превърна в хладнокръвна професионалистка и го извърши по следния начин.
В лимузината на връщане към Бей Сити аз й изложих плана. Отначало тя все още плачеше тихичко, но с натрупването на подробности почна да се разпалва. Кимаше, сумтеше, прекъсваше ме и искаше да се върна на дребни подробности, които не бях изяснил докрай. Показах й предложения от Кавахара списък и тя одобри две трети от оборудването. За останалото заяви, че са корпоративни измишльотини, и че съветниците на Кавахара са пълни дилетанти.