Суперкомандос
Шрифт:
Мириам Банкрофт все още ме гледаше от ливадата. Отстъпих от телескопа, направих спокойна физиономия и се върнах на стола. Унесен във фалшивите образи, които бях вмъкнал в главата му, Банкрофт сякаш почти не забеляза, че съм се отделял от масата.
Но сега собственият ми ум работеше с бясна скорост и препускаше по мисловните пътища, започнали от списъка на Ортега и тениската с Резолюция 653. Вече нямаше и помен от тихото примирение, което изпитвах в Ембър преди два дни, от нетърпението да пробутам на Банкрофт голямата лъжа, да грабна Сара и да приключа веднъж завинаги. Всичко
А това означаваше, че трябва лично да ида там.
Взех чашата и отпих от коктейла, без да усещам вкуса. Тихият звук изтръгна Банкрофт от унеса. Той вдигна глава и сякаш се изненада, че все още съм тук.
— Моля да ме извините, мистър Ковач. Твърде много ми се налага да преглътна. Бях обмислял толкова много варианти. Само за този не се досетих, а той е толкова прост. — Долових в гласа му самопрезрение. — Истината е, че не ми трябваше емисар за разследването. Би било достатъчно да надникна в огледалото.
Оставих чашата и се изправих.
— Тръгвате ли си?
— Да, ако нямате повече въпроси. Лично аз смятам, че все още ви трябва време. Ще бъда наоколо. Можете да ме откриете в „Хендрикс“.
В централния коридор се озовах лице срещу лице с Мириам Банкрофт. Тя беше със същия гащеризон, който носеше в градината, а косата й бе прикрепена със скъпа на вид статична шнола. В едната си ръка държеше решетъчна поставка за саксия, вдигната нависоко като фенер в бурна нощ. От решетката провисваха дългите вейки на мъченически храст.
— Да не би… — започна тя.
Пристъпих до нея, в обсега на храста.
— Приключих. Издържах на погнусата, доколкото ми стигат силите. Вашият съпруг получи отговор, но не и истината. Надявам се това да задоволи и вас, и Рейлийн Кавахара.
Когато тя чу името, устните й се разтвориха от смайване. Само дотолкова успях да пробия стената на самообладанието, но друго потвърждение не ми трябваше. Усетих как потребността да бъда жесток напира от мрачните, рядко посещавани пещери на гнева, които ми служеха като емоционални резерви.
— Никога не съм смятал Рейлийн за апетитно парче, но както казва поговорката, които си приличат, се привличат. Дано между краката да я бива повече, отколкото на тенискорта.
Лицето на Мириам Банкрофт пребледня и аз се подготвих за плесница. Но вместо това тя се усмихна насила.
— Грешите, мистър Ковач.
— Да, често ми се случва. — Заобиколих я. — Извинете ме.
Продължих по коридора, без да поглеждам назад.
33.
Сградата представляваше куха черупка — огромен хамбар с абсолютно еднакви сводести прозорци на всички стени и бели опорни колони през десет метра по цялата дължина. Таванът беше унило сив, по оголените оригинални строителни блокове се кръстосваха масивни носещи греди от железобетон. Гладкият под също беше бетонен. През прозорците нахлуваше
Приблизително в средата на сградата, доколкото можех да преценя, имаше проста стоманена маса и два неудобни на вид стола, подредени като за партия шах. На единия седеше висок мъж с мургаво, сладникаво красиво лице. Той енергично потропваше с пръсти по масата, сякаш слушаше джазова музика от имплантиран чип. Изглеждаше облечен малко нелепо — със синя лекарска престилка и хирургически чехли.
Излязох иззад една от колоните и тръгнах по равния бетон към масата. Човекът с престилката вдигна глава и кимна, без да прояви изненада.
— Здрасти, Милър — казах аз. — Може ли да седна?
— Адвокатите ми ще ме измъкнат оттук само час след обвинението — заяви небрежно Милър. — Ако не и по-скоро. Голяма грешка допусна, приятелче.
Той отново затропа по масата. Зарея поглед над рамото ми, сякаш бе видял нещо интересно през сводестите прозорци. Аз се усмихнах.
— Голяма грешка — повтори замислено той.
Кротко се пресегнах и притиснах дланта му върху масата, за да прекратя тропането. Очите му отскочиха към мен като на ластик.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че…
Той издърпа ръката си и скочи на крака, но изведнъж млъкна, когато грубо го блъснах на стола. За момент сякаш бе готов да ме нападне, но масата беше между нас. Остана да седи, като ме гледаше кръвнишки, и без съмнение си припомняше какво е чул от своите адвокати за правата на виртуалния арестант.
— Никога не са те арестували, нали, Милър? — попитах любезно аз. След като не получих отговор, завъртях отсрещния стол и го яхнах с лице към облегалката. — Е, строго погледнато, все още е така. В момента не си арестуван. Полицията няма нищо общо.
Видях по лицето му първия проблясък на страх.
— Хайде да си припомним събитията, бива ли? Ти вероятно смяташ, че след гърмежа съм си плюл на петите и полицията е дошла да събере останките. Че са намерили достатъчно улики, за да обвинят клиниката в незаконна дейност, и сега чакаш дело. Е, имаш право донякъде. Аз си плюх на петите и полицията дойде да събере останките. За жалост една останка не ги дочака, защото аз я отнесох. Главата ти. — Обрисувах във въздуха грубите очертания на човешка глава. — Отрязана с бластер от шията и отнесена цяла и невредима под сакото ми.
Милър преглътна на сухо. Аз приведох глава и запалих цигара.
— Сега полицаите смятат, че главата ти се е изпарила след изстрел от упор с широк бластерен лъч. — Духнах дима срещу него. — Нарочно обгорих шията и гърдите, за да останат с това впечатление. Ако разполагаха с малко повече време и добри съдебни лекари, можеха да стигнат до друг извод, но за съжаление твоите колеги от клиниката ги изхвърлиха, преди да е започнало сериозно разследване. Разбираемо е, като си помислим какво можеше да излезе наяве. Сигурен съм, че и ти би сторил същото. Това обаче означава не само, че не си арестуван, но и че те смятат за истински мъртъв. Полицаите не те търсят, както впрочем и никой друг.