Суперкомандос
Шрифт:
Отворих уста, но той вдигна длан и аз премълчах. Не всеки ден се случва да слушаш изповед на многовековна душа, а Банкрофт се беше разпалил.
— Не — отговори си сам. — Как бихте могли да знаете? Вашата култура е твърде плитка, за да разберете какво е да живееш на Земята. И по същия начин вашият жизнен опит просто не дава основа да проумеете какво е да обичаш един и същ човек цели двеста и петдесет години. Ако упорстваш, ако избегнеш капаните на скуката и самодоволството, в крайна сметка остава нещо, но не любов. То е по-скоро преклонение. Тогава как да съвместиш тази почит, това
— Затова предпочитате да ходите при проститутки?
Нова кисела усмивка.
— Не се гордея със себе си, мистър Ковач. Но не може да живееш толкова дълго, без да приемеш всяка своя черта, колкото и да е отвратителна. Жените са налице. Те задоволяват определена пазарна потребност и получават съответното възнаграждение. А по този начин аз се пречиствам.
— Съпругата ви знае ли?
— Естествено. Знае много отдавна. Уму ме уведоми, че сте в течение на фактите около Лейла Бегин. Но оттогава Мириам стана по-спокойна. Сигурен съм, че и тя си има своите авантюри.
— Колко сигурен?
Банкрофт раздразнено махна с ръка.
— Има ли значение? Не следя жена си, ако това имате предвид, но я познавам. Тя има страсти също като мен и трябва да ги задоволява.
— И това не ви смущава.
— Мистър Ковач, може да имам много пороци, но не съм двуличник. Става дума за плът, нищо повече. И двамата с Мириам го разбираме. А сега, тъй като разпитът явно навлезе в задънена улица, може ли да се върнем малко назад? Твърдите, че Елиът е напълно невинен. С какво друго разполагате?
В този момент взех решение, избликнало от инстинктивните нива дълбоко под разумната мисъл. Поклатих глава.
— Засега нямам нищо конкретно.
— Но ще имате?
— Да. Можем да обясним действията на Ортега със самоличността на моя носител, но остава Кадмин. Той не гонеше Райкър. Познаваше ме. Нещо става.
Банкрофт кимна доволно.
— Ще разговаряте ли с Кадмин?
— Ако Ортега ми позволи.
— Тоест?
— Тоест, полицаите вече са прегледали сателитните снимки на Окланд от тази сутрин, което означава, че навярно са ме видели да напускам клиниката. Все нещо трябва да е минавало горе по онова време. Не вярвам да са в настроение за сътрудничество.
Банкрофт си позволи поредната хладна усмивка.
— Много хитро, мистър Ковач. Но нямайте тревоги в това отношение. Клиниката „Вей“ — или поне каквото е останало от нея — не гори от желание да разпространява вътрешните си видеозаписи или да предяви обвинение. Едно разследване ще навреди на нейното ръководство повече, отколкото на вас. Естествено, съвсем друг въпрос е дали няма да предприемат… да речем, частни действия.
— А заведението на Джери?
Той сви рамене.
— Същата история. След като собственикът е мъртъв, веднага се намериха желаещи да поемат ръководството.
— Чиста работа.
— Радвам се, че оценявате стореното. — Банкрофт стана от стола. — Както казах, утрото бе много натоварено и преговорите далеч не са свършили. Ще ви бъда благодарен, ако в бъдеще ограничите донякъде склонността си към разрушения. Струва ми доста скъпо.
Докато
Плащаше някой друг.
17.
Участъкът на Фел Стрийт бе скромно здание, изградено, струва ми се, в стил марсиански барок. Не личеше дали е проектиран така от самото начало, или е бил пригоден по-късно за полицейски участък. Във всеки случай беше истинска крепост. Привидно ерозиралата фасада от червен гранит и заслонените контрафорси осигуряваха множество естествени ниши с високо вградени прозорци от цветно стъкло, край които едва се забелязваха издатините на генератори за силово защитно поле. В грапавата повърхност на камъка под прозорците бяха изсечени назъбени препятствия, хвърлящи кървави отблясъци в ранното утро. Нямах представа дали стъпалата към сводестия вход нарочно са построени неравни, или са се изтъркали с времето.
Вътре ме обгърнаха едновременно разноцветни мътни лъчи от прозореца и някакво странно спокойствие. Инфразвук, предположих аз, хвърляйки поглед към сбирщината от съмнителни типове, чакащи най-покорно по пейките. Ако бяха арестувани и заподозрени, то нещо им вдъхваше удивително спокойствие и това едва ли се дължеше на дзен-популистките фрески, изрисувани по стените на коридора. Прекосих светлото петно под прозореца, проправих си път през групички хора, които разговаряха приглушено като в библиотека, и се озовах пред широко бюро. Някакъв униформен тип, вероятно дежурният сержант, приветливо замига насреща ми — явно инфразвукът не бе подминал и него.
— Лейтенант Ортега — казах аз. — Отдел „Органични увреждания“.
— За кого да предам?
— Кажете й, че е дошъл Илайас Райкър.
С крайчеца на окото си забелязах как друг униформен рязко извърна глава при това име, но не каза нищо. Дежурният заговори по телефона, изслуша отговора и пак се обърна към мен.
— Ще прати някого да ви вземе. Въоръжен ли сте?
Кимнах и бръкнах за немекса под якето си.
— Моля, предайте ми го внимателно — добави сержантът с любезна усмивка. — Програмата за охрана е много чувствителна и може да ви зашемети, ако сметне, че кроите нещо.
Забавих движенията си до предел, пуснах немекса на бюрото и се заех да свалям тебитския нож. Когато приключих, сержантът кимна блажено.
— Благодаря ви. На излизане от сградата ще си получите всичко.
Още преди да довърши, двама от мохиканите изникнаха през една врата в дъното на коридора и се отправиха бързо към мен. Лицата им се кривяха в еднакви свирепи гримаси и инфразвукът изобщо не ги промени за краткия интервал, докато се приближаваха. Сграбчиха ме за лактите едновременно.