Суперкомандос
Шрифт:
Преди това прерових джобовете на сакото и извадих две визитни картички — на лекарката от Централното хранилище и оръжейника на Банкрофт.
„Ларкин“ и „Грийн“ се оказаха имена не на двамата собственици, а на улици, които се пресичаха върху тревист склон, наречен Руския хълм. Автотаксито взе да ми разправя някакви подробности за района, но аз не му обърнах внимание. „Ларкин и Грийн, оръжейници от 2203 г.“ имаше дискретна ъглова фасада, заемаща по не повече от пет-шест метра от двете страни. През добре поддържана дървена врата влязох в прохладния магазин, изпълнен
Отвътре помещението ми напомни за картографската зала в Слънчевия дом. Беше просторно, на два етажа и от високите прозорци нахлуваше светлина. Първият етаж беше премахнат и заменен с широка галерия покрай четирите стени. По стените висяха плоски витрини, а под галерията имаше тежки остъклени колички, изпълняващи същата функция. Освен миризмата на смазка се долавяше и изкуствен аромат на стара гора, а подът под новите ми ботуши беше покрит с килим.
Над парапета на галерията се подаде черно стоманено лице. Вместо очи лъщяха зелени фоторецептори.
— С какво можем да ви услужим, сър?
— Името ми е Такеши Ковач. Изпраща ме Лорънс Банкрофт — казах аз и леко наклоних глава, за да срещна погледа на андроида. — Търся надеждна стока.
— Разбира се, сър. — Гласът беше мъжки и доколкото можех да преценя, без инфразвукови рекламни добавки. — Мистър Банкрофт ни предупреди да ви очакваме. В момента съм с клиент, но след малко ще сляза. Моля, чувствайте се като у дома си. Вляво от вас има кресла и барче с напитки. Обслужете се, ако обичате.
Главата изчезна и тихият разговор, който смътно бях доловил на влизане, продължи. Намерих барчето за напитки, видях, че е богато заредено с алкохол и пури, и побързах да го затворя. Болкоуспокояващите бяха облекчили донякъде състоянието ми, но определено не исках да се тровя отново. С лека изненада осъзнах, че от сутринта не съм запалил нито една цигара. Пристъпих към най-близката витрина и огледах комплект самурайски мечове. Върху ножниците имаше етикетчета с дати. Някои бяха по-стари от мен.
В съседната витрина имаше стойка с кафяви и сиви огнестрелни оръжия, които изглеждаха не изработени, а сякаш отгледани в градина. По тях също висяха дати от миналия век. Мъчех се да разгадая какво представлява гравираната плетеница по една от цевите, когато чух металически стъпки по стълбището зад мен.
— Открихте ли нещо, което да ви допада, сър?
Обърнах се към идващия андроид. Цялото му тяло беше от същата полирана оръжейна стомана, пресована като тяло на мускулест мъж. Липсваха само гениталиите. Лицето бе дълго и костеливо, с тъй изящни черти, че привличаше вниманието, въпреки своята неподвижност. Плитки бразди по темето имитираха заресана назад коса. Върху гърдите едва личеше протрит надпис „Марс Експо 2076“.
— Само разглеждам — казах аз и кимнах към витрината. — От дърво ли са направени?
Зеленият фоторецептор ме изгледа сериозно.
— Точно така, сър. Прикладите са от хибриден бук. Всички тези оръжия са ръчно производство. „Калашников“, „Парди“ и „Берета“. Ние снабдяваме всички европейски доставчици. Кой модел ви интересува,
Погледнах назад. Във формите имаше някаква странна поезия, нещо средно между грубата функционалност и органичното изящество. Нещо, което зовеше да го поемеш в ръка. Да го използваш.
— Струват ми се твърде изтънчени. Смятах да потърся нещо по-практично.
— Разбира се, сър. Да приемем ли, че имате опит в оръжейната област?
Ухилих се.
— Да приемем.
— В такъв случай може би ще споделите какви са били предпочитанията ви досега?
— „Смит и Уесън“ 11 милиметра, магнум. Пистолет „Инграм“ с пълнител за 40 иглички. Квантов излъчвател „Сънджет“. Но не в този носител.
Зелените рецептори леко просветнаха. Без коментар. Може би нямаше програма за дружески разговор с емисари.
— А какво точно търсите за този носител, сър?
Свих рамене.
— Нещо по-фино. И нещо грубо. Огнестрелни оръжия. И нож. По-солидните да са като „Смит“.
Андроидът застина неподвижно. Имах чувството, че чувам как бръмчат системите му за обработка на данни. За момент се запитах как е попаднала тук подобна машина. Определено не беше създадена за такава работа. На Харлановия свят рядко се срещат андроиди. Скъпи са за изработка в сравнение със синтетичните машини, или дори с клонингите, а повечето задачи, изискващи човешка намеса, се изпълняват успешно от тези органични заместители. Истината е, че човекоподобният робот представлява безсмислен сблъсък между две съвсем различни функции. Изкуственият интелект действа далеч по-добре, когато е настанен в стабилно, обезопасено тяло, най-често произведено за конкретна задача. Последният робот, който видях на Харлановия свят, беше градинарски и имаше формата на краб.
Фоторецепторите просветляха и машината се раздвижи.
— Ако сър благоволи да дойде насам, смятам, че имаме подходящата комбинация.
Последвах андроида през една врата, която се сливаше тъй добре със стената, че не я бях забелязал. По къс коридор стигнахме до дълга стая с нисък таван, покрай чиито небоядисани стени бяха натрупани сандъци от фибростъкло. Няколко души мълчаливо се въртяха около тях. Из въздуха се носеше деловитото тракане на метални предмети, размествани от опитни ръце. Андроидът ме отведе до дребен мъж с прошарена коса, облечен в омазнен работен гащеризон, който разглобяваше електромагнитен мълниемет, сякаш разфасоваше печено пиле. Когато наближихме, той вдигна глава и кимна на андроида, без да ми обръща внимание.
— Здрасти, Чип.
— Клайв, това е Такеши Ковач, приятел на мистър Банкрофт. Търси екипировка. Бих те помолил да му покажеш пистолети „Немекс“ и „Филипс“, а после да го прехвърлиш при Шийла за нож.
Клайв кимна отново и остави мълниемета.
— Насам.
Андроидът леко докосна ръката ми.
— Ако желаете още нещо, сър, ще бъда в общата зала.
Той се поклони и излезе. Аз последвах Клайв покрай сандъците към единия ъгъл, където различни оръжия лежаха върху купчини пластмасови конфети. Той избра един пистолет и се обърна към мен.