Следите остават
Шрифт:
— Как, направо ли да го запитам?
Защо пък направо? — усмихна се Веселин. — По-добре накриво, със заобикалки. Ако го запиташ направо, и той направо ще те запита — какво толкова те интересува тоя въпрос?
След малко момчетата се разотидоха. Когато Пешо се прибра в къщи, домашните му вечеряха. След всички преживени вълнения той беше здравата изгладнял и веднага седна край масата. Все пак, макар да беше наведен над чинията си, Пешо веднага усети, че другите бяха престанали да се хранят. Той вдигна глава и погледна баща си — строгото му сериозно лице сега изглеждаше дори малко загрижено.
— Защо ти е такова синьо окото? — попита
Пешо инстинктивно пипна удареното си око.
— Не знаех, че е синьо — каза той смутено.
— Ти сигурно си се бил?
Вече беше безсмислено да крие — така или иначе, наказанието щеше да го сполети.
— Бих се! — отвърна Пешо троснато.
— И по какви причини?
— Остави детето да се нахрани — опита се да му помогне майката.
— Аз съм го попитал вече — отвърна баща му. Пешо почувствува, че го облива пот от смущение.
— Заради Юлия! — отвърна той почти грубо, за да скрие смущението си. — Един хулиган я ритнал, тя паднала и си обелила коляното!
— Как тъй ще я рита? — попита бащата със съмнение. — Без нищо — и я ритнал?
— Без нищо! — троснато отвърна Пешо. — Просто хулиган!
— И ти го наби? — Да, набих го.
— И всичко това, което приказваш, е истина така ли?
— Разбира се, че е истина! — отвърна обиден Пешо. — Няма да те лъжа!
Баща му се облегна на стола. Колкото и да бе смутен, Пешо забеляза, че неговото хубаво и умно лице изведнъж се разведри, в погледа му се появи нещо средно между смях и разнеженост.
— Браво! — каза тихо и потупа леко сина си по тънкото вратле. — Браво, разбрах, че си кавалер! Не обичам хора, които не могат да бъдат кавалери!
Пешо едва ли не се задави с хапката от вълнение, не успя нищо да отвърне и само наведе глава над чинията.
— Сега яж, пък после майка ти ще ти направи компрес — добави бащата и потайно усмихнат, се наведе над яденето си.
С тия думи бе решена съдбата на Юлия в тяхната компания. От тоя ден вече никой нямаше да смее да я пипне, косъм да свали от главата и.
ОБЕЗПОКОИТЕЛНИ СЛУЧКИ
Изминаха още три дни, без нищо особено да се случи.
И през трите дни момчетата усилено следяха Тороманов. Човекът с белите дрехи рядко излизаше от дома си — обикновено ходеше да пазарува из околните магазини със своята голяма пазарска чанта. Само веднъж той отиде до малкото магазинче, в което продаваше гребени и евтини огърлици жена му. Тороманов не се застоя дълго там, не прояви никакъв интерес към клиентите. След като излезе от магазинчето, той се отби в антикварната книжарница, купи оттам два романа и без да бърза, се прибра у дома си.
Едва на третия ден събитията малко се пораздвижиха. Още рано сутринта в градинката пристигна Бебо и веднага прати да извикат Пешо. Когато момчетата се събраха, Бебо извади от джоба си лист хартия и тайнствено зачете:
— „Драги Бобев“…
— Какво е това? — прекъсна го нетърпеливо Пешо. — Писмо ли?
— Чакайте, ще видите…
— Ти по-напред кажи какво четеш…
— Ясно, че е писмо! — разсърди се Бебо.
Все пак не го оставиха да прочете писмото, преди да разкаже историята му. А историята беше съвсем простичка. Като минал рано сутринта през кабинета на баща си, Бебо намерил на масата писмо и го прочел, „без да иска“. Писмото било от баща му до някой сн „Бобев“, директор на мините за цветни метали „Юг“. Съдържанието на самото писмо беше следното:
„Драги
Преди няколко дена при мен дойде инженер Тороманов с молба да му ходатайствувам да постъпи при теб на работа. Разбира се, далече съм от тая мисъл, но тъй като могат да се намерят други доброжелателн, а ти си на зор с инженери, длъжен съм да те предупредя. Според мене Тороманов е отчаян фашист и рядък двуличник. Преди Девети септември служехме заедно във Военноинженерната работилница, където той беше военен инженер с чин подполковник. Благодарение на него там бе разкрита конспирация па наши другари, конто се готвеха да изнесат оръжие за партизаните, и един от тях бе осъден и разстрелян. След Девети Тороманов бе арестуван за известно време, но вината му не можа да се докаже и го освободиха. Във всеки случай дълбоко съм убеден, че това, което ти говоря, е истина. Нямам нищо против да си намери някаква работа и да бъде използуван трудът му, но според мене това не бива да става в твоето предприятие, което е обект на сериозна държавна тайна. Самият факт, че търси при тебе работа, е вече крайно съмнителен.
Когато Бебо свърши писмото, момчетата поразени се спогледнаха.
— Гледай го какъв подлец! — каза с отвращение Коста. — Заради него комунист разстреляли!
Престъпник! — Такъв жив да го дереш, а не да го оставиш да си купува романчета!
— Нали ви казах, че тук има нещо — обади се Веселин. — Да пукна, ако не открием някаква интересна работа!
— Трябва да разберем какъв е тоя Бобев — забеляза накрая Пешо. — И какво е това негово предприятие!
Разбира се, натовариха отново Бебо да събере по някакъв начин сведения и момчето веднага се съгласи.
— Само че внимателно! — предупреди го Пешо. — Никои нищо не трябва да разбере!
— За това можете да бъдете съвсем спокойни! — усмихна се снизходително Бебо. — Аз си знам работата!
— Не сме много спокойни — обади се Веселин. — Ами ако сега баща ти се върне внезапно да потърси писмото? Ти какво ще му кажеш?
— Нищо няма да му кажа…
— Как тъй нищо? — намръщи се Пешо.
— Ами нищо… Той няма да ме пита…
— Ти си глупак!… Как може да не те попита, като види, че писмото го няма на масата!
— Там е работата, че ти си глупак! — отвърна пренебрежително Бебо, като едва забележимо намигна на другите. — Писмото си е на масата… Аз само го преписах!
Отговорът дойде така на място, че Пешо, макар да бе обиден, се усмихна като другите и погледна с уважение новия член на групата. Дяволски момчета, уж новаци, пък винаги се досещат какво трябва да направят.
Към обед момчетата се разотидоха и Чарли пръв побърза да се прибере у дома си. Съвестта му не беше съвсем чиста. Сутринта той се беше измъкнал от къщи, без да се обади на майка си, а това много рядко се случваше. Майка му беше вдовица, от десетина години прехранваше сама малкото двучленно семейство, като шиеше рокли и бельо на ония жени из квартала, на които парите им не стигаха, за да ходят при прочутите и скъпи шивачки. През ваканциите и през свободното си време Чарли помагаше на майка си в домакинската работа и ходеше по магазините да пазарува. Само тая сутрин той бе излязъл, без да се обади и без нищо да помогне, понеже се страхуваше да не закъснее за поста в градинката.