Следите остават
Шрифт:
Юлия засрамено разказа за подвизите на червенокосия хулиган. Момчетата почервеняха от възмущение, очите им гневно засвяткаха.
— Това… това не е човек! — заекна от яд Веселин. — Такъв да го пребиеш от бой!
— Ще му платим, не бойте се! — обади се мрачно Пешо. — Ще го направя на баница.
Въпреки протестите на Юлия веднага бе взето решение хулиганът да бъде жестоко наказан. Как ще стане това още никой не знаеше, но всички чувствуваха, че наказанието ще бъде безмилостно. Момчетата се разотидоха с гневни сърца и тоя
БАЩАТА СЕ УСМИХВА
Привечер цялата компания потегли за чуждия квартал. С тях, разбира се, беше и Юлия, която трябваше да им покаже побойника. Когато пристигнаха към дома на зъболекаря, видяха, че улицата е почти празна само няколко малки деца играеха по тротоара на дама. Нямаше какво да се прави — трябваше да чакат. Изтече цял час, много момчета минаха по улицата, но побойникът не се явяваше. Отлитна още един час, започна да се здрачава. Пръв от цялата компания загуби търпение да чака Бебо Апостолов.
Така може да стоим и до утре — въздъхна той, — По-добре е да си отидем, пък утре пак ще дойдем…
— Не може, ще чакаме — каза упорито Леша.
— Ако искаш толкова да знаеш — подхвана отново Бебо — никак не е правилно да се бием…
Пешо го погледна недоволно. — Защо да не е правилно?
— Защото сме пионери… Никак не е правилно пионери да се бият по улицата, за всичко си има ред…
— А според тебе, ако нападнат България, пак ли няма да се бием?
— Това е друго — каза с досада Бебо.
— И това е друго!
— Ти мълчи, ще чакаме! — намеси се Веселин и спорът беше набързо решен.
Червенокосият пристигна отнякъде, когато се беше вече съвсем стъмнило. Юлия веднага го позна, но първата и мисъл беше да скрие това от приятелите си. Макар сутринта да беше много ядосана, вече никак не и се искаше да се бият, чудеше се как да се измъкне от неприятната история. За съжаление червенокосият имаше твърде очебиещ изглед и щом го зърнаха, момчетата веднага се наежиха.
— Тоя ли е?
— Не знам, май че е тоя — каза Юлия без желание.
— Не може да не знаеш — отвърна сурово Пешо. — Ти искаш да го скриеш…
— Ясно, че е том — каза хладнокръвно Веселин в бавно стана от мястото си.
— Оставете го на мене! — заповяда Пешо. — Вие само го пазете да не избяга!
След малко червенокосият се видя внезапни заграден от няколко страни. Пешо излезе пред другите и като кимна с глава към Юлия, враждебно понита: — Познаваш ли това момиче?
Червенокосият го погледна с края на окото и веднага разбра каква е работата.
— Не съм я и виждал — отвърна той нахално.
— Не е вярно! — възкликна Юлия обидено.
Схватката трая едва ли не само няколко мига. Макар червенокосият да бе висок и як, Пешо го събори с няколко удара на земята и здраво седна на гърдите му. Побойникът хриптеше, мъчеше се да хапе, но Пешо го удари още няколко пъти и той внезапно утихна. Луничавото
— Признаваш ли се за победен? — попита запъхтян Пешо.
— Признавам се — веднага и с готовност отвърна побойникът.
Това разгневи момчето.
— Ще биеш ли друг път малки момичета?
— Няма да бия.
— Остави я тая гадина! — забеляза отвратен Веселин. — С него не може и да се приказва!
Няколко кварталски момчета се появиха на улицата, но гледаха отстрани, не проявяваха никакво желание да приближат. Побойникът бе освободен. Той бавно стана, като търкаше набитите си места.
— Ако още веднъж закачиш момичета, ще ти избия до един кривите зъби! — каза все още разгневен Пешо.
Червенокосият нищо не отвърна. И тук се случи нещо съвсем неочаквано — докато момчетата се готвеха да си вървят, червенокосият внезапно замахна и с все сила удари Пешо по окото. В следния миг той като стрела побягна по улицата и хлътна в някакъв вход. Момчетата се затичаха след него, но беше вече късно.
— Гледай какъв подлец! — удиви се Чарли.
Към групата несмело приближиха кварталските момчета, които досега стояха настрана. Едно от тях, с момичешки бретон и очила, първо се обади:
— Да бяхте го набила тоя мръсник и за нас! Цялата улица е писнала от него!
— Ами вие защо не го набиете?
— На нас не ни дават да се бием — каза тъжно очилатият.
— Е, щом не ви дават, тогава яжте сами боя обади се Чарли. Поне да яде човек бой не е забранено!
След половин час момчетата бяха в градинката. Коста и Монката докладваха, че Тороманов излизал за дребни покупки и след това се прибрал у дома си. Изобщо нищо особено или подозрително не беше се случило. Веселин разпредели постовете за другия ден и всички бързо се запътиха към домовете си, защото вече бе станало доста късно.
— Ти остани! — обърна се Пешо към Бебо. Момчето го погледна учудено, но остана. Освен Пешо, тук бе и Веселин; той дочу, че двамата нещо бързо и неразбрано си пошушнаха.
— Преди няколко дена Тороманов е бил у вас! — започна Пешо. — Ти знаеш ли за това?
Бебо ги погледна смаян.
— А вие откъде знаете?
— Ние всичко знаем — каза троснато Пешо. — Ти отговаряй, каквото те питат!
Бебо се замисли, тънкото му лице се опъна.
— Беше в къщи, но тогава не обърнах внимание…
— Не разбра ли защо е идвал?
— Не можах да разбера — поклати—къдравата си глава Бебо. — Чух само, че татко каза на мама: „Виж го какъв нахалник!“. И нещо друго казаха, но нищо не мога да си спомня.
— Щом Тороманов е идвал при баща ти, значи се познават — каза Пешо.
— Сигурно се познават…
— Тогава ти се възлага важна задача — да разбереш от баща ти какъв човек е Тороманов, какъв е бил някога и изобщо всичко за него. Ясно ли е?
Но изглежда, че не беше съвсем ясно.