Сестра
Шрифт:
— След по-малко от три седмици.
— Знаете ли кой е бащата?
— Да. Емилио Коди. Преподавател е в колежа по изкуствата.
Не спрях дори да си поема дъх. Не беше време за дискретност. Детектив Финбъро не се показа изненадан, но може би това беше част от полицейския тренинг.
— Ходих до колежа… — започна той. Мирисът на кафе от пластмасовата му чаша беше станал противно силен.
Прекъснах го:
— Сигурно много се притеснявате за нея.
— Обичам да си върша стриктно работата.
— Да, разбира се.
Не исках детектив Финбъро да ме сметне
— Срещнах се с господин Коди — каза ми детективът. — Не спомена да е имал някаква връзка с Тес, само каза, че е негова бивша студентка.
Емилио продължаваше да не те признава дори когато беше изчезнала. Съжалявам. Но неговата „дискретност“ винаги е била такава — отрицание, прикрито зад по-приемливо съществително.
— Имате ли представа защо господин Коди би искал да скрие връзката им от нас? — попита детективът.
Имах и още как!
— Колежът не позволява на преподавателите да правят секс със студентите си. Освен това е женен. Той накара Тес да прекъсне за известно време, когато бременността й пролича.
Детектив Финбъро стана; маниерите му се бяха променили — сега беше повече полицай, отколкото дон от Оксбридж.
— Понякога използваме един местен новинарски канал при случаи с изчезнали хора. Искаме да направим телевизионна възстановка на последните й известни ни часове.
Навън, зад прозореца с метални решетки, запя птичка. Гласът ти прозвуча в съзнанието ми така ясно, сякаш беше в стаята с мен:
— В някои градове птиците вече не могат да се чуват една друга заради шума. След известно време забравят сложността и красотата на песните си.
— Това какво общо има с мен и Тод? — попитах.
— Някои са се отказали напълно от пеенето и безпогрешно имитират клаксоните на колите.
Гласът ми прозвуча раздразнено и нетърпеливо:
— Тес.
— Тод чува ли твоята песен?
Тогава пренебрегнах интензивността на студентските ти емоции, сметнах ги за нещо, което бях надраснала години преди тебе. Но в онази полицейска стая отново си спомних разговора ни, защото мислите за птичи песни, за Тод, за каквото и да било, бяха бягство от сериозността на онова, което се случваше. Детектив Финбъро усети тревогата ми.
— Мисля, че е по-добре да се застраховаме, за да избегнем грешки. Особено сега, когато знаем, че е бременна.
Той даде нареждания на няколко младши полицаи. Имаше дискусии относно снимачния екип и изпълнителката на твоята роля. Не исках да те имитира някой непознат, затова предложих аз да го направя. Когато излизахме от стаята, детектив Финбъро се обърна към мен:
— Господин Коди е доста по-възрастен от сестра ви, нали?
Петнадесет години по-възрастен
— Попитахте ме дали съм близка с нея, не дали я разбирам.
Сега мисля, че те разбирам, но тогава — не.
Детектив Финбъро ми разказа повече за възстановката.
— Една служителка от пощенския клон на Ексибишън Роуд си спомни, че Тес е купила картичка и марки за въздушна поща преди два следобед. Не спомена, че сестра ви е била бременна, но предполагам, че заради плота помежду им жената не е успяла да я види добре.
Забелязах мама да се задава от долния край на коридора.
Детектив Финбъро продължи:
— Тес е пуснала картичката от същата поща някъде преди два и петнадесет.
Гласът на мама се намеси с уморено търпение:
— Картичката е била за рождения ми ден. Не е идвала да ме види от месеци. Почти не се обажда. Но ми изпраща картичка, сякаш това ще компенсира неуважението й.
Преди две седмици те подсетих, че идва рожденият й ден, нали?
Преди да продължим, искам да съм напълно откровена при разказването на тази история, затова трябва да призная, че ти беше права за Тод. Той не чуваше песента ми. Защото нито веднъж не съм пяла за него. Нито за някого другиго, впрочем. Може би съм като някоя от онези птици, които могат да имитират единствено автомобилните клаксони.
Господин Райт става, за да пусне венецианските щори и да спре потока светлина от яркото пролетно слънце.
— И по-късно същия този ден направихте възстановката? — пита той.
— Да.
Господин Райт разполага с видеозапис и няма нужда от допълнителни детайли покрай изключителното ми маскиране, но аз зная, че ти искаш да ги чуеш. Умираш си да разбереш как съм се превъплътила в теб. Между другото, не се справих зле. Ще ти разкажа, без да обяснявам нещата от позициите на настоящия момент.
Една служителка на средна възраст, полицай Върнън, ме заведе да се преоблека. Беше с розови бузи и здрав вид, сякаш току-що се бе прибрала от доенето на кравите, а не от патрулиране из лондонските улици. Дадох си сметка за бледия си тен и зачервените си очи; безсънният полет си беше казал думата.
— Мислите ли, че ще има някаква полза? — попитах я.
Тя ми се усмихна и ме прегърна за секунда — това ме изненада и обърка, но и ми хареса.
— Да, мисля. Прекалено голяма разправия е да се правят възстановки, ако няма наистина добър шанс да се размърда нечия памет. А сега, след като знаем, че Тес е бременна, е още по-вероятно някой да я е забелязал. Хайде да се заемем с дрехите ви, става ли?