Реликвата

Чайлд Линкълн

— Искам да изкажа благодарност на голям брой хора…

Лейтенантът погледна часовника си, чудейки се къде може да е Пендергаст. Ако беше в залата, Д’Агоста щеше да знае — агентът щеше да стърчи сред тълпата.

Кътбърт държеше огромни ножици, които подаде на кмета. Кметът хвана едната дръжка, а другата предложи на Райт и двамата слязоха по стъпалата от подиума към широката лента пред входа на изложбата.

— Какво още чакаме? — подхвърли шеговито кметът и се разсмя.

Прерязаха лентата под взривовете

на светкавиците и двама пазачи от музея бавно открехнаха крилата. Оркестърът засвири тържествено.

— Сега — припряно съобщи Д’Агоста по радиостанцията. — Заемете позиция.

Докато овациите и възгласите продължаваха да отекват оглушително, той се промъкна с бързи крачки покрай стената и се мушна през вратата в празната изложба. Огледа набързо помещението и съобщи по радиостанцията:

— Чисто.

След него влезе Иполито и навъсено погледна Д’Агоста. Хванати ръка за ръка, кметът и директорът застанаха на входа, позирайки пред камерите. След това закрачиха с грейнали лица към изложбата.

Докато лейтенантът се отдалечаваше пред групата към вътрешността на изложбата, възгласите и овациите постепенно заглъхнаха. Тук беше хладно и се долавяше застояла миризма на прашни килими и на прогнило.

Райт и Кътбърт поведоха кмета из изложбата. Д’Агоста зърна зад тях двамата полицаи, а зад тях огромното море от хора, които се трупаха, извиваха вратове, ръкомахаха и се надвикваха. Заприличаха му на приливна вълна. „Само един изход. По дяволите!“

Обади се по радиостанцията:

— Уолдън, искам да кажеш на пазачите от музея да задържат потока. Дяволски много народ се е струпал.

„Десет-четири, лейтенант.“

— Това — обясняваше Райт, който продължаваше да държи кмета за ръката, — е изключително рядък жертвеник от Мезоамерика. Отпред е изобразен Богът на слънцето, пазен от ягуари. Жреците са извършвали жертвоприношението върху тази плоча, прерязвали са все още пулсиращото сърце и са го вдигали към слънцето. Кръвта е потичала по тези канали и се е събирала тук на дъното.

— Впечатляващо! — възкликна кметът. — Мога да използвам подобен в Елбъни.

Смехът на Райт и Кътбърт отекна сред стихналите във витрините експонати.

Кофи стоеше разкрачен, с ръце върху бедрата и с безизразно лице на предния охранителен пост. Повечето гости бяха пристигнали, а онези, които не бяха, надали щяха да се появят. Валеше като из ведро и дъждовните потоци плющяха по паважа. През източната врата на ширналата се ротонда Кофи наблюдаваше всичко случващо се в Небесната зала. Залата беше красива с проблясващите звезди върху черния кадифен купол, който се издигаше на около двайсет метра. По стените нежно блещукаха галактики и мъглявини. Райт държеше реч върху подиума и церемонията по срязването на лентата щеше да започне всеки момент.

— Как

е? — попита Кофи един от агентите си.

— Нищо за отбелязване — отвърна агентът, оглеждайки контролното табло. — Никакви нарушения, никакви произшествия. Периметърът е спокоен като гробница.

— Така обичам — измърмори Кофи.

Отново погледна към Небесната зала тъкмо в момента, в който двама пазачи открехваха огромните крила на вратата към изложбата. Беше пропуснал прерязването на лентата. Тълпата се понесе напред — всичките пет хиляди едновременно, както изглеждаше.

— Какво ли прави в момента Пендергаст? — обърна се към друг от агентите си Кофи.

Беше доволен, че южнякът не му се пречка в момента, но мисълта, че може да се мотае незабелязан наоколо, го изнервяше.

— Не съм го виждал — отговори агентът. — Да проверя ли в командния пункт?

— Неее — провлачи Кофи. — Добре че го няма. Така е по-спокойно.

Радиото на Д’Агоста изсъска.

„Тук Уолдън. Вижте, имаме нужда от малко подкрепа. На пазачите им е трудно да удържат потока. Прекалено много народ.“

— Къде е Спенсър? Трябва да е там някъде. Нека блокира входа и да пуска хората да излизат, но да не влизат, докато ти и пазачите от музея подредите колона. Тълпата трябва да бъде укротена.

„Да, сър.“

Изложбата все по-бързо се пълнеше с народ. Бяха изминали вече двайсет минути и Райт и кметът бяха стигнали близо до заключения заден изход. В началото се бяха придвижвали бързо из централните зали, подминавайки страничните коридори, но сега Райт беше спрял пред един експонат, за да обясни нещо на кмета, и хората ги подминаваха, навлизайки към най-отдалечените кътчета.

— Стойте най-отпред — съобщи Д’Агоста на Бейли и Макнит, които бяха в първите редици.

Избърза напред и огледа мимоходом две странични ниши. „Изложба на призраци“ — мина му през ума. Изключително изтънчена къща на призраците с всички екстри. Сумрачното осветление например. Но не чак толкова сумрачно, за да не пропуснеш някои зловещи детайли. Като онова конгоанско изображение с опулени очи и разкъсан от остри нокти торс. Или тази мумия тук, поставена права във витрината и нашарена с ивици шурнала кръв. „Тук вече са се престарали!“

Тълпата продължаваше да се пръска във всички посоки и той се мушна в следващата редица от ниши. Всичко беше чисто.

— Уолдън, как се справяш? — попита по станцията Д’Агоста.

„Лейтенант, не мога да открия Спенсър. Не го виждам наоколо, а и не мога да оставя входа, за да го търся при цялата тази тълпа тук.“

— Мамка му! Добре, ще се обадя на Дроган и Фрейзър да ти помогнат.

Д’Агоста се свърза с едната от двете цивилни групи, които следяха тържеството.

— Дроган, чуваш ли ме?