Реликвата

Чайлд Линкълн

— Моля те! Спри се, Марго, какви ги дрънкаш?

— По дяволите, Грегъри! — изрева Фрок. — Нямаме никакво време за обяснения. Това място трябва светкавично да се опразни.

Кавакита отстъпи крачка назад.

— Доктор Фрок, при цялото ми уважение…

Фрок стисна ръката му още по-силно и заговори бавно и решително:

— Грегъри, изслушай ме. Из музея броди ужасяващо създание. Налага му се да убива и ще убива. Тази вечер. Трябва да изкараме всички навън.

Кавакита отстъпи още една крачка назад, поглеждайки към подиума.

— Съжалявам —

надвика врявата той. — Не разбирам за какво става дума, но вие използвате моята програма за някаква шега… — Той издърпа ръката си. — Убеден съм, че трябва да се качите на подиума, доктор Фрок. Очакват ви.

— Грег… — опита пак да се намеси Марго, но Кавакита се отдалечи, продължавайки да ги гледа озадачено.

— Към подиума! — отсече Фрок. — Райт може да го направи. Той може да разпореди помещението да се опразни.

Неочаквано задумкаха барабани и засвириха фанфари.

— Уинстън! — изкрещя Фрок, придвижвайки се с количката в откритото пространство пред подиума. — Уинстън, чуй ме! Помещението трябва да бъде евакуирано!

Последните му думи се извисиха във въздуха, след като фанфарните звуци утихнаха.

— В музея се разхожда на свобода ужасяващ звяр! — извика сред възцарилата се тишина Фрок.

Над тълпата се издигна безразборно мърморене. Намиращите се най-близо до Фрок се дръпнаха назад, споглеждайки се един друг и шепнейки полугласно.

Райт се вторачи във Фрок, а Кътбърт се отдели припряно от групата.

— Фрок — изсъска той, — какви ги вършиш, по дяволите?

Той скочи от подиума, приближи се и зашепна злобно:

— Какво ти става, Фрок? Полудя ли?

Фрок се надигна.

— Ян, в музея се разхожда на свобода ужасен звяр. Знам, че сме на различни мнения, но те моля да ми повярваш. Кажи на Райт, че трябва да изведем всички тези хора навън. Веднага.

Кътбърт го гледаше напрегнато.

— Не знам какво си намислил — изсъска шотландецът, — нито каква игричка разиграваш. Вероятно някакъв последен отчаян опит да провалиш изложбата и да ме превърнеш в посмешище. Но ще ти кажа едно, Фрок: ако си позволиш още една волност, ще бъда принуден да накарам господин Иполито насила да те изведе от тази сграда и ще се погрижа кракът ти да не стъпи повече тук.

— Ян, умолявам те…

Кътбърт се извърна и закрачи към подиума.

Марго отпусна ръка върху рамото на Фрок.

— Излишно е — каза тихо тя. — Няма да ни повярват. Бих искала Джордж Мориарти да е тук, за да помогне. Това е негово събитие и трябва да е наоколо, но не го виждам.

— Какво да направим? — попита Фрок, тресейки се от безпомощност.

Разговорите около тях се възобновиха — явно гостите предположиха, че са станали свидетели на някаква шега.

— Вероятно трябва да намерим Пендергаст — отвърна Марго. — Само той би могъл да направи нещо.

— Той също няма да ни повярва.

— Може би не веднага — продължи Марго, докато завърташе количката. — Но поне ще ни изслуша. Трябва да побързаме.

Зад тях Кътбърт махна

с ръка на барабанистите и фанфаристите да подадат нов сигнал. След това се изкачи обратно на подиума и вдигна две ръце.

— Дами и господа! — извика той. — Имам честта да ви представя директора на Музея за естествена история в Ню Йорк Уинстън Райт!

Марго се огледа наоколо, докато Райт пристъпваше по подиума и махаше усмихнат към тълпата.

— Добре дошли! — извика той. — Добре дошли, приятели, нюйоркчани, граждани на света! Добре дошли на откриването на най-забележителната изложба в историята на музейното дело!

Думите му отекнаха по уредбата из цялата зала. Към купола се издигнаха бурни ръкопляскания.

— Ще се обадим на охраната — каза Марго. — Те знаят къде е Пендергаст. Отвън в ротондата има телефони.

Тя затика Фрок към изхода. Зад гърба й от уредбата бумтеше гласът на Райт:

— Това е изложба за най-дълбоките ни вярвания, за най-разтърсващите ни страхове, за най-светлите и най-мрачни страни на човешката природа…

44

Д’Агоста стоеше зад подиума и не отделяше очи от гърба на Райт, който говореше на тълпата. Изведнъж грабна радиостанцията.

— Бейли? — каза тихо той. — Когато прережат лентата, искам двамата с Макнит да застанете пред тълпата. Точно зад Райт и кмета, но пред всички останали. Разбра ли ме? Слейте се с останалите, колкото е възможно, но не позволявайте да ви избутат встрани… Роджър, Лу?

— Когато човекът най-после успял да проумее функционирането на вселената, първият въпрос, който задал, бил: „Какво е животът?“ Следващият бил: „Какво е смъртта?“ Ние вече знаем много неща за живота. Но независимо от всички модерни технологии, много малко знаем за смъртта и за онова отвъд нея…

Тълпата го слушаше притихнала.

— Запечатали сме изложбата, за да бъдете вие, нашите високоуважавани гости, първите й посетители. Ще се запознаете с много редки и изключителни експонати, повечето от които излагаме за първи път. Ще видите изображения на красивото и грозното, на доброто и злото, символи на битката на човека да се докосне и да проумее великото тайнство…

Д’Агоста се питаше каква беше тази история с възрастния уредник в инвалидната количка. Май Фрок му беше името. Изкрещя нещо, но Кътбърт го отпрати. Музейни препирни, по-объркани дори от тези на Полицейски площад №1.

— … най-ревностни надежди, че тази изложба ще постави началото на нова епоха за нашия музей: епоха, в която технологичните нововъведения и ренесансът на научната методология ще се обединят, за да съживяват интереса на широката общественост към съвременните…

Д’Агоста огледа залата, проверявайки своите хора. Като че ли всички бяха по местата си. Кимна на пазача пред входа на изложбата и му даде знак да махне веригите от тежките дървени крила.

След края на речта избухналата буря от овации отново изпълни огромното пространство. След това Кътбърт се върна на подиума.