Преследвана
Шрифт:
Ефектът беше незабавен. Горещата вълна подхвана разперените криле на падналия ангел, размята ги напред-назад, залепи се със съскащ звук по голата му кожа и го обви в облак от гореща пара. Той изпусна жертвата си и Дарий падна тежко на земята. Жаден за въздух, той отвори уста и се опита да стане и да ме предпази с тялото си от Калона и Рефаим. Не можех да му помогна с нищо, освен да се опитам да овладея дишането си и да мигам като побъркана, за да махна тези странни малки ярки петна от очите си. Огънят и Вятърът си отидоха и аз останах права, едва държейки се на треперещите си крака.
С
Старк се окопити пръв, вдигна лъка и се прицели отново в Дарий.
— Старк! Не го убивай! — извиках аз. Не си направих труда да закрия тялото на Дарий. Ако той решеше да стреля, нямаше начин да пропусне, каквото и да направех. Просто нямаше как да пропусне. За разлика от Калона, моята богиня не си връщаше подаръците обратно.
— Ако искаш да убиеш този, който ме запрати в ъгъла на стаята, трябва да изпратиш стрелата си в Жрицата, а не във воина — каза Калона. Вече беше на крака и говореше, сякаш нищо не се бе случило. Лицето му беше спокойно, но кожата по голите му гърди ми се видя червена и странна, като изгоряла на слънцето. Елементите бяха напуснали стаята, но от нея все още излизаше пара на тънки струйки, които се къдреха мързеливо във въздуха. — Но аз не искам да убиваш Жрицата. Искам него…
Не дочаках Калона да довърши и преди Старк да изпълни желанието му, се обърнах към Калона и заговорих умоляващо:
— Дарий няма вина. Той просто ме защитаваше. За всичко е виновен онзи гарван — посочих към дългия разрез на гърдите си, който, в интерес на истината, вече не зееше като голяма гадна уста, а приличаше на червена, нащърбена линия. — Когато Дарий ме чу да викам и видя Рефаим над мен, съвсем логично предположи, че той ме напада отново.
Калона бе вдигнал ръка, за да спре Старк, и ме слушаше внимателно. Въпреки притеснението от втренчения му поглед, аз продължих:
— Дарий положи клетва да ме защитава. Той просто си вършеше работата. Моля те, не го убивай за това.
Последва дълга пауза. Калона се взираше в мен, аз също го гледах. Вече не усещах хипнотичното му въздействие. Не, че не продължаваше да бъде най-готиният мъж, когото бях виждала. Беше, и още как. Дори… това, което видях, ме накара да подскоча.
Калона се подмладяваше. Когато за пръв път излезе от своя затвор, той беше напълно и тотално готин, но беше… зрял мъж. Един ненормално едър мъж с огромни черни криле. Възрастта му не можеше да се определи с точност, но нямаше съмнение, че е някъде
Той е на идеалната възраст за мен… Най-после той отмести поглед към Рефаим, който се бе свил в ъгъла на стаята и стискаше с две ръце дръжката на стърчащия от гърдите му нож.
— Истина ли е това, синко? Наистина ли един от синовете ми е наранил Жрицата?
— Няма как да знам, татко. Все още нито един от стражата не се е върнал — отговори задъхано Рефаим.
— Това е самата истина — обади се Дарий.
— Естествено, че ще кажеш така, боецо — прониза го с поглед Калона.
— Давам ти своята дума на син на Еребус, че това е истина. Ти видя раната на Зоуи със собствените си очи. Не може да не си разпознал следите от ноктите на твоите деца.
Зарадвах се, че Дарий беше престанал да стене, говореше уверено и беше готов да продължи битката с присъщия на всички пубери (Здравейте, Хийт и Ерик!) ентусиазъм. Продължаваше да ме защитава, макар и с думи. Защото, ако Калона знаеше, че един от гарваните-демони ме бе нападнал и едва не ме бе убил (без да му се обяснява, че това беше по-скоро инцидент, отколкото премислена атака), най-малкото нямаше да ме оставя сама с тях и щеше да предупреди гадните изчадия да стоят настрана. Разбира се, при положение, че все още ме искаше жива.
Калона приближи към мен и аз веднага прекратих вътрешния монолог. Застанах мирно, загледана право напред в голите му гърди. Той спря малко преди пръстите на краката ни да се докоснат, протегна ръка и бавно прокара пръст по раната ми. Не докосна кожата ми, но беше толкова близо до нея, че усетих познатия леден полъх. Трябваше да стисна зъби, за да не се разтреперя, да не отстъпя назад или да го погледна в очите и да направя някоя лудост, например да се наведа напред и да допра горещите си гърди в хладния му пръст.
— Този белег наистина е оставен от един от моите синове — каза той. — Старк, остави засега воина жив. Тъкмо поемах въздух, за да въздъхна облекчено, когато го чух да добавя: — Естествено, не мога да го оставя да наранява безнаказано синовете ми. Но предпочитам да го накажа лично.
Каза го толкова спокойно, че в първия момент не разбрах значението на думите му усетих се чак когато го видях да напада като кобра. Воинът нямаше време дори да заеме отбранителна позиция. Калона се извъртя, издърпа ножа от гърдите на Рефаим и с едно движение го заби в бузата на Дарий.
Дарий се олюля, после падна, кръвта плисна от лицето му и всичко около нас се осея с малки червени капчици като от дъжд. Изпищях и се опитах да стигна до него, но силната ръка на Калона обхвана кръста ми и ме придърпа назад към гърдите му. Вдигнах поглед към безсмъртния в очакване гневът и ужасът в очите ми да прогорят красивото му лице.
Този път не усетих привличане. Магията му вече не ми действаше. Калона беше млад и нечовешки красив, но аз виждах пред себе си единствено опасен враг. Сигурно забеляза победоносния пламък в очите ми, защото войнственият израз на лицето му се смени с лека иронична усмивка. Той се наведе и прошепна в ухото ми: