Мрежата

Кланси Том

Най-после капитан Маркъс отново се свърза с тях.

— Сър, сваленият полицай е… мъртъв. В него обаче открихме предавател, което означава, че другият, който успя да избяга, също разполага с такъв и се боя, че в най-скоро време ще имаме компания. Какви са инструкциите? Алфа? Алфа? Чувате ли ме? Повтарям: какви са инструкциите?

Хауард и Фернандес се спогледаха: не им оставаше друг избор. Прозвучаха една след друга две команди. Към войниците:

— Момчета събирайте багажа! Тръгваме след три минути!

… и към хората от бойната група:

— Омега, дръжте се. Идваме да

ви приберем.

— Прието, Алфа. Благодарим ви, сър.

— Да вървим, Хулио!

И хората на Хауард хукнаха към хеликоптерите.

Събота, 09.10.2010, 16:10

Куонтико

Майкълс и Тони бяха седнали в малката заседателна зала и пиеха вече втора каничка кафе. Лекарите се оказаха прави — днес Майкълс се чувстваше още по-отпаднал и раната го болеше нетърпимо — във всяко едно положение. Вечерта си беше взел обезболяващите хапчета, за да заспи, но през деня не смееше. Акцията на Хауард беше в ход, искаше съзнанието му да е будно и издържа така няколко часа, стиснал зъби, докато най-после си взе две хапчета, за да притъпи малко болката, и изпи шестата си за деня чаша кафе.

— Как е ръката ти? — обърна се Алекс към Тони.

— Не боли много — сви рамене тя. — Само щипе.

— Знаеш ли… всъщност ти спаси живота ми. Ако не беше ти, онази жена този път щеше да успее.

— Ръсти беше този, който ни помогна и на двамата… Ако не се беше появил той и не беше извикал… Да насочи химикалката си към нея само за да отклони вниманието й и да ми даде шанс…

— Наистина съжалявам… Вие с него бяхте… доста близки, нали?

— Да… Всъщност, не точно… — Тя поклати глава, вторачена в чашата си кафе. — Днес родителите му ще приберат тялото — погребението ще бъде в Джаксън, Мисисипи. Бих искала да отида, ако е възможно…

— Разбира се. Мисля, че до ден-два ще сме приключили с това, а по-натам… бих искал да ми покажеш някои хватки от твоя силат, става ли?

Тя го погледна изненадано. Досега не беше проявявал особен интерес към това.

— Не знам… Напоследък премислих… Ще ми е от полза да знам повече техники за самозащита.

— За мен ще бъде удоволствие — усмихна се Тони.

Алекс отвърна на усмивката й.

— Е, все пак ще трябва да поизчакаме няколко седмици — и той посочи превързания си крак.

— Когато кажеш, започваме.

Алекс отново надигна кафето — то сигурно течеше и във вените му.

— Неспокойно ми е. Чудя се дали са свършили… Мисля, че би трябвало.

— Нали ще се обадят веднага щом могат.

— Знам. И съм сигурен в тях, но все пак…

Тони го погледна и се усмихна отново.

— Какво има?

— Като каза „сигурен“, се сетих една история… Искаш ли да я чуеш?

— Аха.

— Навремето живеех в общежитие с две съученички. У дома беше станало пренаселено — брат ми беше останал без работа и беше пратил жена си с децата у нас, а самият той замина за Мейн да си търси нещо. Та, с две думи, общежитието беше за предпочитане.

Едното от момичетата, с които деляхме

стаята, Мари Луиз Бергано, от Филаделфия, беше с италианска кръв като мен. А другото, Дириша Мей Джоунс, беше от Тексас, дълга като върлина негърка, волейболистка. Тя беше най-забавният човек, който можеш да си представиш. Само като се сетя за нея, ме напушва смях. Винаги й хрумваха разни истории и ги разказваше по невъобразим начин. Една вечер бяхме седнали на бутилка евтино вино и тя ни разясни значението на думата „сигурен“. Разказът й звучеше горе-долу така: „Та, момичета, да ви разправям… Живее си оня ми ти негър Ърнест с хубавата си женичка Лорета, но един ден тя го напуска, щото са го изритали от работа, въпреки че не бил грам виновен…“.

Майкълс се ухили, въпреки че не му беше много до смях. Тони имитираше великолепно диалекта на тексаското момиче.

— „… И, значи, Ърнест става една сутрин и какво мислиш — изтупва се с вратовръзка и с единствената си снежнобяла риза, с панталони с ръб и всичко… и се стяга да ходи на интервю за работа. Знае, че ако получи тази работа, ще си върне Лорета, нали разбираш… Междувременно обаче става време за обяд и… наш Ърнест влиза в «Барбекюто на Рик». Поръчва си двойна порция свински ребърца и халба бира — да ги прокара. И докато чака да му донесат ребърцата — най-апетитните в цял Тексас, плувнали в мазнина… наш Ърнест решава да свърши нещо важно — обажда се на Лорета по телефона и й казва: «Миличка, довечера си облечи най-хубавата рокля и ме чакай — ще те водя на танци. Трябва да отпразнуваме новата ми работа.»

Та това е то — да си цветнокож, да си тръгнал на интервю, облечен с единствената си свястна риза, и да седнеш да ядеш мазни свински ребърца… На това му се вика «сигурен» в себе си човек, момичета.“

Майкълс се разсмя с глас.

— Струва ми се, че имаш нужда от това, Алекс. Като те гледам, отдавна не ти се беше случвало. Ако знаеш колко ти отива…

Погледна я. Имаше нещо в изражението, в гласа й. Не се лъжеше. Тази жена го харесваше. Което, честно казано, не му беше неприятно. Никак даже.

— Права си. Напоследък… не ми е много до това. А какво стана с тези момичета — приятелките ти?

— Мари Луиз отиде в Харвард — да учи право — и сега работи във фирмата на баща си. А Дириша стана професионална волейболистка. Три години игра в отбора на „Nike“, написа книга, стана спортен журналист в „Ню Йорк Таймс“, омъжи се преди няколко години и сега си има момченце, което се казва…

— … Ърнест.

Двамата се разсмяха, Тони имаше право. Наистина му се отразяваше много добре.

Точно сега обаче беше малко нервен. Хауард не му излизаше от главата. Досега трябваше вече да са се обадили… Какво ставаше с тях?

Дори всичко да беше минало благополучно, Карвър пак щеше да го стисне за гушата… Но ако на всичко отгоре акцията се беше провалила, направо не му се мислеше…

Неделя, 10.10.2010, 00:12

Грозни

— Движим се с максимална скорост, сър! — извика пилотът, за да надвика шума на мотора и насрещния вятър.