Мрежата

Кланси Том

— Сър, преди три минути получихме кодирано съобщение, че засега всичко е спокойно и акцията се развива по план.

— Много добре.

— Сър — обади се единият от операторите. — Имаме и видеовръзка. Я да видим…

На екрана се появи доста неясното изображение на камион, който се движеше по тясна, неосветена улица. След малко камионът зави, а когато мина под една от малкото лампи, на покрива се появи нещо, което Хауард не можа да определи, но останалите се ухилиха.

— Какво беше това? — взря се в екрана Хауард.

Един от

операторите върна образа и го задържа, после го увеличи малко и Хауард успя да различи подалата се ръка с два пръста, разперени като буквата „V“ — „victory“ (победа). Хауард се усмихна — момчетата му намираха начин да разведрят и най-напрегнатата ситуация.

Събота, 09.10.2010, 23:23

Грозни

Плеханов се приготвяше за лягане, когато на вратата се позвъни. Остави четката за зъби настрани и изплакна устата си. Звънеше се доста настойчиво. Кой ли можеше да бъде в този късен час? Плеханов се намръщи в очакване на някаква лоша новина. Наметна халата си върху пижамата и излезе в коридора.

Къщата му не беше голяма, но имаше всички удобства и беше в един от хубавите квартали на града. Разбира се, един ден щеше да живее в двойно по-голяма и двойно по-хубава къща, но всяко нещо с времето си.

За всеки случай извади пистолета от чекмеджето на писалището. Беше стар лугер от 1943 г. — баща му го беше донесъл от фронта.

Надникна през ключалката. На стълбите стоеше привлекателна млада жена с раздърпани дрехи и обляно в сълзи лице. Гримът й се беше размазал.

Изнасилена? Божичко. Само това липсваше. Свали пистолета и отвори вратата.

— Госпожице? Мога ли да ви помогна?

В този миг от тъмното изскочи млад мъж по джинси и насочи пистолет в лицето на Плеханов.

— Да, господине, много разчитаме на помощта ви.

Говореше руски перфектно, но с някакъв чужд акцент.

Междувременно, без да сваля пистолета, протегна свободната си ръка и прибра лугера на Плеханов.

Изгледа оръжието одобрително:

— Бива си го. Истинска антика.

От храстите изскочиха още двама мъже и бързо се приближиха към тях. Облечени бяха спортно, еднотипно — нищо, което да бие на очи. Изглеждаха дори мускулести.

Какво беше това? Опит за грабеж? Какво искаха от него тези хора?

Жената приведе в ред облеклото си, приглади коси и се наметна с шлифера, който й подаде един от мъжете.

— Доктор Плеханов, може ли да влезем? — попита човекът с пистолета.

Плеханов още се опитваше да определи какъв беше този акцент. Попита го:

— Не сте руснак, нито пък чеченец, нали?

— No, sir.

Плеханов трепна. Това бяха американци.

Проклятие.

— Доктор Плеханов, ще се наложи да ни придружите. Преоблечете се за из път. Но по-живо, ако обичате.

Събота, 09.10.2010, 23:28

Урус-Мартан

— Пипнаха

го! — възкликна Фернандес. — Вече са на път. След двайсетина минути ще бъдат тук.

В помещението настъпи оживление.

— Е, добре — поохлади възторга им Хауард. — Рибата е още в морето. Пригответе хеликоптерите. Нека първо се приберем у дома. Тогава ще празнуваме.

Десетина минути по-късно, докато наблюдаваше пилотите, които стягаха машините, към него тичешком се приближи Фернандес.

— Сър, възникна проблем.

Хауард усети, че стомахът му се сви на топка.

— Какво има?

— Камионът им се е повредил.

Полковникът го изгледа втренчено, сякаш за първи път го виждаше. Това не беше предвидено в нито един сценарий.

39

Неделя, 10.10.2010, 00:04

Урус-Мартан

— Къде се намират? — попита Хауард. Гърлото му беше пресъхнало.

— В града, южно от сградата на бившия Коминтерн, близо до нефтените складове и река Сунжа.

— На какво разстояние оттук?

— Около осемнайсет километра.

— Направо страхотно…

Хората от групата се спогледаха със сериозни, удължени лица.

— Оха… Получих някакъв сигнал… Засичам — възкликна единият от операторите.

Да се обади водачът на групата по радиостанцията означаваше, че нещата са повече от сериозни.

— Алфа, тук Омега Едно. Повтарям — тук е Омега Едно.

— Алфа слуша.

— Сър, закъсахме насред път, а на стотина метра от нас има две ченгета на велосипеди, които приближават. Чакам инструкции.

Ченгета на велосипеди. Господи.

— Придържаме се към плана, Омега. Покажете им документите си, бъдете любезни, дръжте се естествено. И… спокойно, само спокойно. Това е рутинна проверка. Няма причини да бъдат подозрителни.

— Разбрано, сър… о, не! По дяволите!

— Омега Едно, какво става?

Отново се чу гласът на капитана им, но не в микрофона, а по-отдалеч:

— Накарайте го да млъкне, за бога!

— Омега Едно, обади се! Омега Едно…

Последва мълчание.

След малко водачът на групата се обади отново:

— Алфа, тук нещата се… усложниха. Нашият човек се разкрещя: „Убийство! Помощ!“, и ченгетата откриха огън!

— Господи, онези там изобщо не си поплюват… — възкликна Фернандес. — Първо стрелят и после питат.

— Алфа, отговорихме на огъня. Засега няма ранени. Повтарям — няма пострадали от нашите. Свалихме единия полицай, другият се скри зад… бидон нафта… Барнс и Пауъл, надясно, Джесъл — мини отляво! По-живо, давайте!

Отново настъпи тишина, която трая не повече от минута, но им се стори, че е продължила цяла вечност.