Мрежата
Шрифт:
Следващата му реакция беше напълно погрешна. Вместо да хукне да се спасява по най-бързия начин, като се опита да прескочи оградата, той тръгна да вади пистолета си.
Нейният обаче беше вече насочен към него. Тя трябваше само да натисне спусъка.
Прати в главата му три куршума един след друг. После хукна с всички сили към оградата. Колата й беше в съседната пряка, а в къщите наоколо нямаше кучета, които да се разлаят — беше проверила това предварително.
Най-голямото препятствие беше оградата на съседната къща — дъсчена, доста висока, но Селки се засили, набра се и успя да я прескочи. Тупна
Стигна до колата си за по-малко от минута. Отсреща две момиченца играеха на дама. Селки им помаха — изглеждаше съвсем прилично, нямаше повод за притеснение. Отключи колата, без да бърза, подкара спокойно — не биваше да привлича вниманието и да буди подозрение. Беше си свършила работата и се прибираше. Изчака на знака „стоп“, даде мигач, зави…
Край. Проблемът „Геналони“ отпадаше. Трябваше да се върне във Вашингтон, за да реши и другия проблем. Обичаше да върши нещата докрай.
34
Четвъртък, 07.10.2010, 02:45
Грозни
Докато се опитваше да поправи щетите, които внезапното му виртуално „бягство“ бе нанесло на системата, Плеханов се сблъска с още една неприятност — някой беше скъсал две от жичките по трасетата. И без това беше разстроен и на предела на силите си — това беше последната капка, която препълни чашата.
Стисна зъби и си пое два-три пъти дълбоко дъх. Спокойно, Владимир, това не е краят. Само не се паникьосвай.
Отново прегледа системите за безопасност. Натрапникът беше пипал много умело, беше се вмъкнал в програмите му през засекретени електронни коридори.
И все пак беше скъсал две от тънките паяжинни нишки, които бяха невидими с просто око и никой, освен Плеханов не подозираше за тяхното съществуване.
Възможно беше да е обикновено съвпадение — проникването в системата да е дело на любопитен хакер, който си е наврял носа където не му е работата, без да търси нещо конкретно. Но Плеханов беше сигурен, че това е някой от операторите на Мрежата, добрал се до каналите му, благодарение на събраната преди това информация. Неслучайно го бяха следили толкова време. Той би постъпил по същия начин, а трябваше да го признае, едва ли беше единственият в състояние да го направи. Най-добрият може би, но вече не беше толкова сигурен и в това.
Беше се подценил веднъж, но това нямаше да се повтори.
И сега — какво? Или вече бяха установили самоличността му, или това щеше да стане в най-скоро време.
Какво следваше от това? Че интересната част тепърва щеше да започне — щяха доста да си поблъскат главите как да съберат веществени доказателства срещу него. За тази цел трябваше да навлязат доста по-навътре в системата, отколкото бяха успели досега. А ако вече бяха установили кой е, със сигурност бяха разбрали, че това ще им бъде неимоверно трудно. Едва ли се заблуждаваха относно неговите способности. Нямаше как да се доберат до ключа от шифъра му по простата причина, че той съществуваше единствено в мозъка на Плеханов, а от там нямаше как да го измъкнат, колкото и да ги биваше… Не всичко беше загубено. Каквото
Плеханов се облегна назад, сплете пръсти и се замисли. Точно така. Това, че знаеха кой е, по никакъв начин не доказваше какво е извършил. Едва ли си мислеха, че някой с неговия опит изобщо не е предвидил възможността да бъде разкрит, преди да е осъществил докрай плана си. Отдавна беше разиграл мислено и този сценарий. В най-лошия случай, освен че щяха да установят самоличността му, щяха да разполагат и с доказателства за всичко, което беше извършил — престъпленията в мрежата, убийствата, източването на средства…
В един определен момент обаче всичко това вече нямаше да има никакво значение. Дойдеха ли веднъж на власт неговите хора, той ставаше практически недосегаем. Всички опити за екстрадирането му щяха да ударят на камък. Никой нямаше да смее и с пръст да го пипне. Да преследваш Плеханов би означавало да се превърнеш във враг на интересите на страната. Американците едва ли биха искали да настроят срещу себе си цял един народ… Не че неговите хора не биха се отървали от него на драго сърце, стига да можеха. Той обаче предвидливо се беше застраховал срещу подобна възможност. Би могъл да докаже за всеки един от тях как точно се е сдобил с високия си пост. Паднеше ли — повличаше всички със себе си. С други думи — разчиташе не на привързаността — на интереса им!
Да… От една страна, положението беше доста обезпокояващо. Опитаха се да му поставят прът в колелата, да предизвикат засечка в перфектната, добре смазана машина… Е, добре. Плеханов приемаше предизвикателството. Щяха доста да се поизпотят… Докато той, ако добре си изиграеше картите от тук нататък, имаше всички шансове да ги изпързаля. Ружьо можеше да им създаде доста главоболия. В един момент изобщо нямаше да им е до Плеханов… А в следващия — вече щеше да е късно. Плеханов щеше да държи всички козове в ръцете си.
Сряда, 06.10.2010, 19:06
Куонтико
Майкълс още осмисляше новината, че Рей Геналони е бил застрелян заедно с любовницата си и един от бодигардовете. Междувременно си продължиха събранието. Само Ричардсън трябваше вече да тръгва.
Алекс даде на хората си последни указания.
— Джей, подготви няколко възможни сценария относно крайната цел на Плеханов. Вкарай цялата информация, с която разполагаме, като освен това проучиш всички негови срещи напоследък, пътуванията му — били те виртуални или не, изобщо… ходовете му. Има ли начин?
— Хм… вече имаме идентификацията му, така че може и да стане. Въпреки че е засекретил файловете си.
— Моля те, направи всичко възможно.
Джей кимна.
— Можеш вече да тръгваш.
Майкълс се обърна към Хауард:
— От теб искам да разработиш план за тайно измъкване на Плеханов от Чечения.
— Сър…
— По всяка вероятност легалното му екстрадиране ще срещне сериозни спънки. Нужна ни е алтернатива. Може би ще се наложи да заминеш натам с хората си и… да го доведете. Смяташ ли, че е по силите ви?