Мрежата
Шрифт:
Белият дом разполагаше със специална компютърна мрежа без външен достъп, както и с най-съвършените антивирусни програми, така че въведената информация беше на възможно най-сигурното място.
Алекс беше изпил огромно количество кафе, но въпреки това усещаше главата си замаяна и единственото, което му се искаше в този момент, беше да спи непробудно цяла седмица. И никой да не го закача.
Вивът му изписука.
— Да?
— Алекс? Готово ли е всичко?
Директорът.
— Да, сър. Ще бъда там след около пет минути.
— Има ли нещо ново?
— Засега
— Добре. До скоро.
Междувременно бяха стигнали до Уест Гейт и Алекс слезе, за да бъде проверен от свръхмодерните скенери и детектори. След което се идентифицира и получи пропуск. Срещата с президента щеше да се проведе в старата част на сградата, в залата под Овалния кабинет.
Слезе с асансьора един етаж по-долу и отново мина през проверка. В коридора дежуреха и трима агенти от тайните служби. Алекс познаваше двама от тях и им кимна.
— Добро утро, командир Майкълс — поздрави го единият.
— Как си, Брус?
Още не можеше да свикне с новото обръщение и се чувстваше малко неловко. По дяволите, изобщо не беше искал това повишение. Не и на тази цена. Но поне шансовете да се добере до убийците на Дей сега бяха по-големи.
Последна проверка — отпечатък от пръст върху скенера — и беше допуснат до заседателната зала. Там вече го очакваха.
Директорът Карвър беше заел мястото си край овалната маса и отпиваше от кафето си. От лявата му страна беше седнал Шелдън Рийд — заместник-директор на Националната служба за сигурност. Отстрани, до помощната масичка, седеше секретарка на средна възраст със стенографски тефтер. На масичката имаше и записващо устройство, което още не беше включено. Една униформена служителка разнасяше кана димящо кафе. До всяка от чашите имаше папка с копие от доклада на Майкълс.
Карвър му кимна и го покани с жест да седне до него.
В този миг в залата влезе и президентът, придружен от Джесъл Леон — неговата дясна ръка.
— Добро утро, дами и господа. Програмата ми за днес е доста натоварена, така че ще ви помоля да се залавяме за работа. Уолт, имаш думата.
— Господин президент, около полунощ е бил убит Стив Дей, главнокомандващ Мрежата на ФБР. Междувременно упълномощих Алекс Майкълс, неговия заместник, да поеме функциите му. Той ще ви изложи по-подробно случилото се.
— Добре, нека го чуем. — В гласа на президента се долавяше известно напрежение. Може би поради възможността той да е следващата набелязана жертва.
Майкълс си пое дълбоко дъх и се отправи към компютъра. Извади диска от куфарчето си и го подаде на секретарката. Тя го вкара в компютъра, включи антивирусния скенер и се обърна към Алекс:
— Вече можете да дадете команда.
— Благодаря. Моля, първи кадър.
Чу се щракването на холографния прожектор и на средата на масата се появи триизмерното изображение на мястото на действието, заснето от хеликоптер.
Майкълс започна методично да излага фактите — взрива, нападението, жертвите, изчезналия труп на един от нападателите. Докато говореше, компютърът сменяше холографните изображения. След няколко минути Алекс огледа
— Има ли някакви въпроси?
Президентът имаше:
— Охраната забелязала ли е необичайно… раздвижване около някой от висшите държавни служители?
Въпрос, който се налагаше от само себе си — кой ще е следващата жертва?
— Не, сър, засега не е забелязано.
— И… нито една терористична организация все още не е поела отговорността?
— Не, господин президент.
— Разполагате ли с информация за взривните устройства? — запита Рийд. Той също звучеше обезпокоен — очевидно съзнаваше цялата сериозност на положението.
— Бомбата под капака на канализацията е била американска противотанкова мина, от онези, използвани в Ирак по време на войната в Залива. Вероятно е била закупена на черно. На вратата на автомобила пък е била поставена малка военноморска мина, произведена в Израел преди около пет години. Не разполагаме с отпечатъци, нито с остатъци от ДНК върху изстреляните патрони. А те самите са деветмилиметрови, подходящи за стрелба с пистолет или автомат. И двата вида оръжие се били използвани.
— Колкото до самите оръжия… те вероятно вече са на дъното на океана — подхвърли Рийд.
— Е, значи това са фактите, с които разполагаме — обади се президентът. — А кои са… предполагаемите извършители? И кои според вас са следващите жертви в техния списък?
— Компютър, моля, дванайсети кадър. — Майкълс се обърна към събраните в залата мъже и поясни: — Това са архивни кадри на ФБР. Заснето е мястото, където миналия септември е бил убит Томас О’Рурк — Червения Томас. Убийството е извършено в Ню Йорк по много сходен начин. Под лимузината на ирландците избухва бомба, вратите са взривени с мини. О’Рурк и бодигардовете му са простреляни с деветмилиметров пистолет и автомати.
— А има ли и други подобни убийства? — запита президентът.
— Да, сър. Убийството на Джоузеф ди Амато, мафиот, в Ню Орлиънс миналия декември и на Питър Хайцман в Ню Йорк през февруари. Отделът за борба с организираната престъпност смята, че убийствата са били поръчани от Рей Геналони, кръстник на петте нюйоркски фамилии, но разследването все още е в ход.
— С други думи, не разполагаме с нищо конкретно — обобщи Рийд.
— С нищо, което съдебните инстанции биха приели като доказателство. Знаете как е…
— И все пак можем ли да смятаме, че и тук е замесена мафията, а не някоя терористична организация? — запита президентът.
— Поне така изглежда на пръв поглед — замислено отговори Майкълс.
Карвър се изкашля.
— Мога ли да кажа две думи?
Майкълс кимна облекчено.
— Командирът Дей оглавяваше Отдела за борба с организираната престъпност към ФБР от няколко години. В течение на този период много от водещите фигури на нюйоркските пет фамилии бяха арестувани, повечето от тях осъдени и прибрани в затвора. Бащата на Геналони, както и големият му брат в момента са зад решетките. Така че… смъртта на Дей е добра за мафията. Те, както е известно, са доста злопаметни…