Мрежата
Шрифт:
Тони докладва всичко това, без да позволява на гласа си да трепне. Беше родена в Бронкс, в семейство на темпераментни италианци, които крещяха с пълен глас, заливаха се от смях и не се срамуваха от сълзите си. Беше й неимоверно трудно да докладва с равен служебен тон за убийството на Стив Дей, когото обичаше като баща, но се справи:
— Бойл и Дей са отвърнали на огъня. Бойл е успял да даде дванайсет изстрела, Дей — три. Портър събра гилзите, повечето от които са деформирани, което означава, че са се ударили в необичайно твърди бронежилетки, все още не е ясно от каква материя… След експертизата
— Военна керамична сплав или „паяжина“ — прекъсна я Алекс. — Има ли нещо друго?
— Ела за малко.
Поведе го към мястото, където полицаите вече вдигаха тялото на Дей.
— Куршумите на Дей са били намерени тук, тук и ето тук…
Стиснал зъби, Алекс слушаше напрегнато.
Тони продължи, като сочеше малките тебеширени очертания:
— А ето тук и ето тук има малко съсирена кръв и… мозъчна тъкан.
Тя помълча, убедена, че Алекс ще направи връзката.
— В такъв случай е бил убит и един от нападателите — погледна я Алекс. — Бронежилетката не му е помогнала, защото Дей е съобразил и се е прицелил в главата. Но убийците са отнесли тялото…
— Пътищата вече са блокирани.
Алекс махна с ръка.
— Имаме работа с истински професионалисти, Тони. Те знаят как да се измъкнат…
— Е, това май е всичко засега. И ще трябва да изчакаме лабораторната експертиза. Свидетели няма…
— Благодаря ти, Тони. Стив… командирът Дей… оглавяваше Отдела за борба с организираната престъпност от доста време. Искам да се поразровиш… Да разбереш какви са били контактите му в последно време, дали някой му е имал зъб… Изобщо всяка следа… Покушението е в стила на Новата мафия, но още нищо не се знае.
— Вече се работи по въпроса — кимна Тони. — Джей Гридли е натоварен със задачата.
— Това е добре.
Алекс я погледна някак разсеяно, сякаш беше на километри далеч оттук.
Така й се искаше в този миг да протегне ръка, да го докосне, да поеме част от болката му. Но знаеше, че не бива. Моментът не беше подходящ и Алекс можеше да отблъсне протегнатата ръка. Това я възпря. Алекс беше един от най-добрите хора, които познаваше, но се затваряше в себе си, поемаше всичко навътре и не се разкриваше пред никого. Ако искаше да проникне отвъд защитната му броня, това трябваше да стане с много такт и търпение. Смъртта на приятеля му го беше разтърсила дълбоко, но нямаше да е честно да се възползва от ситуацията. Затова само каза:
— Алекс, отивам с Портър в лабораторията.
Той кимна разсеяно. Друг отговор не последва.
Майкълс стоеше насред уличката и вдъхваше нощния въздух, все още напоен с мирис на барут и смърт. Около него щракаха камери, бръмчаха полицейските радиостанции, а тълпата зяпачи отрупваше с въпроси уморените квартални ченгета. Някъде недалеч оттук прозвуча писъкът на нощния пътнически влак за Балтимор и тътенът му глухо отекна в главата на Алекс.
Стив Дей беше мъртъв. Мъртъв. Мъртъв. Мъртъв.
Тази мисъл като че ли отказваше да проникне в съзнанието му. Беше видял мъртвото тяло на приятеля си, угасналия му поглед… Беше виждал и други мъртъвци, свои близки… Но осъзнаваше истински загубата едва
Дявол да го вземе, някой беше угасил светлината в очите на приятеля му в един-единствен миг и вече нищо не можеше да се направи. Кръвта нахлу в главата на Алекс. Щеше да открие убиеца на Стив и да го накара да си плати — дори това да беше последното нещо, което му бе писано да свърши на тоя свят.
Алекс въздъхна. Нямаше повече работа тук. Убийците със сигурност бяха далече, а наплашените обитатели на съседните сгради щяха да си държат езика зад зъбите, каквото и да бяха видели или чули. По всяка вероятност убийците не бяха от квартала, нито пък бяха използвали за укритие някоя от съседните порутени постройки. Бяха високоплатени професионалисти, а те не се остават лесно да бъдат хванати. Освен ако не бъдат издадени от оня, който ги е наел, като при това самият той остава неизвестен. Нещо като подхвърлен на полицаите кокал: търсите убиеца — ето ви го. И следствието приключваше. Но при операция от такъв мащаб нещата със сигурност нямаше да спрат дотук, така че този вариант отпадаше. Полицията не би се задоволила с непосредствения извършител. А ако това наистина беше дело на мафията и босовете в един момент започнеха да нервничат, щяха да затворят завинаги устата на убийците и да ги заровят в някоя пустош. А след това за по-сигурно да ликвидират и техните убийци.
Мрежата имаше достъп до най-високите технологии на планетата, до най-мощните компютри, до огромна по обем информация. В екипа й работеха най-добрите специалисти — мозъци от световна величина — цветът на ФБР и американските университети. Но дори и те нямаше да могат да помогнат, ако убийците не бяха допуснали някаква, макар и нищожна грешка. В безупречно изпипания им план трябваше да се открие пролука, в противен случай всички усилия щяха да бъдат напразни. Майкълс не си правеше излишни илюзии.
И все пак никой не е съвършен. Професионалните убийци — също. Майкълс щеше да обърне земята и да се добере до тях — трябваше му само нещо, за което да се залови… Някакво недоглеждане от тяхна страна.
Вивът му изписука.
— Да?
— Алекс? Тук е Уолт Карвър.
Майкълс въздъхна. Уолтър Карвър, шефът на ФБР. Очакваше това обаждане.
— Да, сър?
— Съжалявам за случилото се… С каква информация разполагаме засега?
Алекс докладва.
— Благодаря. В седем и трийсет сме на среща в Белия дом с президента и Националната служба за сигурност. Имай готовност да докладваш за атентата.
— Ясно, сър.
— И да не забравя, поемаш главнокомандването на Мрежата.
— Но, сър…
— Разбирам възраженията ти — прекъсна го Карвър. — Но имам нужда от сигурен човек и това си ти. А това, че назначавам заместник на Стив толкова скоро след смъртта му, не е проява на неуважение, а загриженост за делата на организацията. Тони Фиорела пък ще поеме твоите предишни функции. Встъпваш в длъжност от днес, а до няколко дни ще бъдеш назначен официално, с писмена разпоредба на президента.