Мрежата

Кланси Том

В Япония поредното земетресение беше причинило смъртта на най-малко стотина души, изровени засега изпод срутените сгради. Междувременно и един експресен влак беше излязъл от релсите по време на труса и полетял в пропастта…

За Чечения този път не споменаха нищо.

Но така или иначе след всичко чуто дотук се налагаше един-единствен извод — светът съвсем не беше безопасно място. Из цялото земно кълбо хората страдаха, скърбяха, гинеха в адски мъки или оплакваха своите близки.

В редките случаи, когато беше изпитал някакви угризения във връзка с онова, което вършеше, телевизията винаги му беше помагала отново да се настрои реалистично и философски. Какво толкова? Смъртта и страданията бяха част от ежедневието, следователно си бяха напълно в реда на нещата. И злото, което самият

той причиняваше, бледнееше и се губеше на общия фон, беше само капка в морето.

В този миг предавателят му запиука. Поредната мокра поръчка? Крайно време беше. Бездействието определено не му се отразяваше добре.

Сряда, 22.09.2010, 16:45

Вашингтон

Гола, само с една хавлиена лента на главата, Селки седеше в малката си кухничка и оглеждаше бастунчето.

Проверяваше го за пукнатини и драскотини, след което щеше да го излъска до блясък. Вършеше това най-редовно — обичаше да поддържа инструментите си в безупречен вид, в края на краищата те вярно й служеха. Пък и бастунчето беше фина направа — работа на истински майстор. Притежаваше още няколко подобни — поръчани от същата фирма, и се гордееше с тях. Бастунчето беше от светла, жилава дървесина, леко закривено в единия край като човка на фламинго. Долният му край изглеждаше безобиден, със стандартния гумен накрайник — елегантна, напълно благоприлична вещ на възрастна дама.

И все пак това бастунче имаше двойник. Другото, прилично досущ на него, беше едва забележимо по-широко и заоблено в горния край. С него Селки обикаляше по улиците на квартала, а по-заостреното пазеше за специални случаи. Нямаше смисъл да привлича излишно вниманието на някое по-наблюдателно ченге. „Бабо-о, защо ти е толкова остро бастунчето?“

Бастунчето вече светеше отвсякъде и Селки зашляпа към кухнята, където окачваше манекена, върху който се упражняваше. Днес основната й прицелна точка щяха да бъдат коленете — много уязвимо място и затова важен елемент при нападението. Едно счупено коляно свеждаше шансовете на противника до минимум.

Селки пое дълбоко дъх и застана пред манекена в изходна позиция, с бастунчето в ръце. Обичаше да работи гола — това събуждаше някакъв първичен инстинкт у нея. Усмихна се — ако щорите не бяха спуснати, щеше да представлява твърде интересна гледка за някой любопитен съсед.

А сега… да освободи съзнанието си. Съсредоточи се… Така.

Завъртя бастунчето с привично движение, придърпа го към себе си и рязко го заби в мишената.

Действаше с хъс — това беше само една тренировка, но вече я имаше тръпката, инстинктът й на ловец вече се беше събудил, а Селки не познаваше по-вълнуващо усещане от това.

17

Понеделник, 27.09.2010, 15:00

Мейнтенон, Франция

Седнал в старата камбанария, Плеханов разглеждаше маузера, модел 1898 — истинско допотопно оръжие с тегло четири и половина килограма, което обаче стреляше надалеч, и то безупречно точно. Наистина изискваше малко повече време да се презареди, но това не представляваше проблем, щом, така или иначе, държеше противника на разстояние.

Камбанарията на малкото живописно селце беше най-високото място в цялата околност и позволяваше на Плеханов да следи придвижването на настъпващите армии. Американците се бяха включили във войната малко късничко, но вече бяха тук и сега събитията щяха да вземат друг обрат.

Напоследък валеше като из ведро и войските имаха известни затруднения с придвижването, но упорито продължаваха напред, газейки лепкавата кал.

Освен американци имаше и една сборна, интернационална част — руснаци, сърби, чеченци, корейци, японци, тайландци, китайци и индийци накуп.

Плеханов свали каската си — косата му беше залепнала от пот. Беше се вживял в сценария си и пет пари не даваше, че реалните исторически факти до голяма степен се разминаваха с него. Например страните от Изтока не бяха изпращали свои войници насам по време на Първата световна война, независимо от факта, че Япония

и Китай са били съюзници на европейските сили, обединени срещу Германия. Да не говорим пък за корейци и тайландци — със сигурност кракът им не беше стъпвал тук. Както и на индийците, ако изключим някои случайно попаднали в британската армия бенгалски войници. Не се беше ровил в официалната документация за тези данни — нямаше смисъл да си губи времето с това. Но беше чел някъде за нахлуването на бенгалския набоб Сурай-ад-Даула в Калкута през 1757 г., по време на което били пленени 146 британци. Те били затворени във Форт Уилям, в тясно и задушно помещение, и когато на следващия ден ги освободили, само двадесет и трима от тях били все още живи. Останалите получили топлинен удар от непоносимата жега. Така че британци и бенгалци със сигурност са имали сметки за уреждане…

Не се разсейвай, старче, остави миналото… Съсредоточи се върху това, което става тук и сега. Положението и без това е достатъчно напечено.

Плеханов сложи каската си и се надигна. Зае удобна позиция зад прозорчето на кулата и опря маузера на перваза. Нямаше търпение да се включи по-активно в развоя на военните събития. Пулсът му се ускори — битката криеше за него очарование, истинска поезия.

Зареди пълнителя и се прицели в един доста пълен американски войник, който приличаше повече на зализан брокер от Уолстрийт и изглеждаше някак не на място тук. Въпреки монтирания телескоп задачата на Плеханов не беше никак лесна — целта му беше поне на двеста метра разстояние. Прицели се в главата — за по-сигурно. Пое дълбоко дъх, съсредоточи се максимално и натисна спусъка.

В това време в Ню Йорк един компютър, свързан с федералния резерв, изпращаше към всички терминали копия от идентификационните кодове на потребителите…

Готово. Улучил го беше в гърдите. Потърси следващата мишена — един руски офицер със сабя в ръка. Насочи мерника, затаи дъх, стреля… Така.

В Москва компютърната програма, отговаряща за статистиката на търговския баланс и връзката със страните от Европейската икономическа общност, изведнъж блокира и излезе от строя…

Ето го и корейския офицер начело на войниците си. Какво, приятелче, ще залегнеш или излизаш прикритие? Браво, точно така. Съжалявам, мистър Ким, и… сбогом.

В Сеул в заводите на „Ким Електроникс“ настъпи объркване в чиповете на основната компютърна мрежа, останало незабелязано от операторите, но достатъчно, за да разстрои производствения процес. Действието на вируса беше ограничено във времето, но щеше да увреди поне хиляда чипа и да причини достатъчно щети, превръщайки ги в електронни бомби с часовников механизъм…

Кой е следващият, господа? Индиецът, нали? Е, мистър Пенджаб, жалките ви опити да се скриете са предварително обречени…

В Бомбай компютърът, контролиращ движението по пътищата, изведнъж зацикли и светофарите на всички основни кръстовища в града светнаха зелено. Зелен стана сигналът и на влаковите прелези…

Оставаше му още един патрон. Трябваше да действа бързо, преди войниците да са се приближили. Вече си беше набелязал целта. Командирът на сиамската част беше насочил пистолета си към него и гърмеше като луд. Напразно. От такова разстояние не би могъл да го улучи, дори и да го виждаше. И все пак известна предпазливост не беше излишна. За да не го сполети съдбата на американския генерал Джон Сегуик, чиито последни думи били: „От такова разстояние не биха могли да улучат дори слон“. Плеханов се прицели. Стреля…