Мрежата

Кланси Том

Упражненията бяха свързани с огромно натоварване в долната част на тялото и Тони вече дишаше тежко. Беше цялата обляна в пот, когато в тренировъчната зала се появи Джес Ръсел. Този път не се беше изтупал като преди — беше с кецове и избеляла черна тениска.

— Здрасти — махна й той.

— Здравейте мистър Ръсел.

— Моля ви, просто Ръсти.

— Здравей, Ръсти.

— А аз… как да ви наричам в залата? Имам предвид, какво е простото обръщение — сампай, сенсей или нещо такова.

— Гуру — отвърна тя.

Ръсти се усмихна невярващо.

— Индонезийската

култура е свързана с тази на континента — обясни Тони. — Особено с някои хиндуистки традиции.

Ръсти се засмя и Тони на свой ред го погледна учудено.

— Само си представих физиономията на Харолд, като му кажа: „Днес ходих при моята гуру“. Сигурно ще попита: „Тя какво, да не те учи да медитираш?“. „Нищо подобно, братле, но който ще си има работа с нея, най-добре да си е прочел молитвата…“ Ха-ха-ха…

Тони също се засмя, но след малко попита, вече напълно сериозно:

— Сигурен ли си, че държиш да изучиш силат, Ръсти?

— Да, мадам, повече от сигурен съм. Пет години съм тренирал таекуондо и поназнайвам едно-друго, но досега не бях виждал нищо подобно… Това определено не беше шега работа…

— Добре тогава. Ще става въпрос за три неща — основа, ъгъл и лост. Както и за контрола върху централната линия — непосредствено пред тялото ти, а така също и пред тялото на противника. Тях ще трябва да се стремиш да овладееш. А сега ще ти покажа първата хватка „джуру“ и ще я упражним. Да започваме ли?

— Готов съм, мадам.

Вторник, 21.09.2010, по обяд

Куонтико

Когато Алекс Майкълс изобщо си правеше труда да обядва, предпочиташе да хапне нещо набързо в кабинета си. Даваше поръчката на секретарката си, а тя се обаждаше в деликатесния и оттам изпращаха храната пакетирана. Повечето от колегите му също бяха свикнали да си поръчват обяда оттам, но сега, след убийството на Дей, мерките за сигурност бяха по-строги и един от федералните агенти отнасяше списъка с поръчките в деликатесния и контролираше на място приготвянето на храната.

Майкълс обикновено си поръчваше картофена салата, сандвичи „Рубен“ и туршия с хрупкави краставички и много копър. А когато все пак му се приискаше да хапне нещо по-различно, отправяше се към новооткрития ресторант през няколко пресечки. Ако времето позволяваше, отиваше до там с триколката си — обичаше да върти педалите, особено в прохладен и в същото време слънчев ден като този. Алеята за велосипедисти минаваше през парка и въпреки че това определено не беше най-бързият начин за придвижване, винаги му доставяше огромно удоволствие.

Изминали бяха две седмици от смъртта на Дей, без да последва друг опит за атентат или някакъв инцидент и въпреки че все още всички бяха нащрек, вече не се налагаше бодигардовете да го придружават навсякъде и да го следват по петите.

Така че сега изпитваше нужда от глътка свеж въздух и малко усамотение. Преоблече се в спортен екип и слезе долу, където бяха оставени

велосипедите. Триколката му беше струвала двуседмичното възнаграждение, но му носеше несравнимо с нищо усещане за безметежна волност и Алекс ни най-малко не съжаляваше за покупката си.

Нямаше слабост към бягането рано сутрин и на драго сърце си намираше оправдание да не направи задължителните няколко обиколки — беше преуморен или претрупан с работа… затова пък за нищо на света не би се отказал да направи едно кръгче с колелото, когато имаше тази възможност.

Яхна колелото, предвкусвайки удоволствието. Смяташе да продължи разходката — чувстваше се някак отпаднал и без тонус, имаше нужда да се пораздвижи. Не беше и кой знае колко гладен — може би щеше да пийне нещо, за да се поосвежи.

Въртеше педалите равномерно, но доста бързо — имаше чувството, че лети. Подмина няколко познати, излезли да потичат през обедната си почивка, и се изравни с привлекателна млада жена с яркочервен спортен екип, който подчертаваше тялото. Темпото й беше много добро — наистина изглеждаше в превъзходна форма. Подмина я, но лицето й не му беше познато. Нищо чудно — тук особено през обедната почивка идваха доста хора.

Въпреки чувствата, които все още изпитваше към жена си — към вече бившата си жена — Алекс от време на време усещаше липсата на нещо, което нито часовете усилена работа, нито изнурителните тренировки, нито любимите му автомобили можеха да заменят. Този копнеж понякога се проявяваше по-остро от обикновено…

Ето и сега при вида на младата жена Алекс почувства, че рано или късно ще трябва да се реши да опита отново… Да свали гарда и да се хвърли с главата надолу…

Все пак не беше монах.

Тръсна глава и ожесточено завъртя педалите, сякаш за да отпъди тази мисъл от главата си.

Алеята се виеше покрай шпалир от високи дървета, които вече бяха започнали да сменят цвета си. В далечината се мяркаха очертанията на офиси и административни сгради. Алекс беше развил доста добра скорост и кръвта му се беше раздвижила. Разходката си я биваше — беше го позагряла и сега чувстваше всяко мускулче от тялото си пълно с живот, заредено с енергия. Даде си дума да върти педалите колкото може по-често. Определено му се отразяваше добре.

Вторник, 21.09.2010, 12:09

Куонтико

След като набелязаната жертва я подмина, Селки забави темпото. Мъжът изглеждаше нормален във всяко отношение и сто на сто я беше забелязал, с този опънат по тялото червен клин. Дори да се беше зазяпал в задника й, нямаше никаква опасност — следващия път, когато се срещнеха, превъплъщението й щеше да е пълно.

Можеше да го убие още сега — стига да искаше. Можеше да извади миниатюрния револвер от раничката си и да натисне спусъка. А след това да се приближи и да стреля още веднъж — от упор. Алеята беше безлюдна, но дори и да се появеше някой — нека само се опиташе да я спре…