Маршрут 666

Чайлд Линкълн

— Полицай Карлин, отстъпете двадесет крачки назад, моля! — отчетливо изрече тя.

Едрият мъж не помръдна.

— Веднага!

Карлин втренчено я изгледа, после, без да се обръща с гръб, бавно заотстъпва по алеята, от която бяха дошли.

Хейуърд тръгна напред и спря на крачка от предводителя на групата.

— Слушай внимателно какво ще ти кажа — каза тя със спокоен тон, без да отделя поглед от очите на младежа. — Мога да сваля значката и да зарежа пистолета, което изобщо няма да ми попречи да сритам охранените ви задници! И да ви ритам оттук чак до Скарсдейл или Гринуич,

където нанкате вечер с парите на мама и тате! Но няма да се наложи, защото ако не изпълните буквално моята заповед, тази вечер мамчетата ви няма да има кого да сложат да си легне! А утре сутринта ще се наредят на опашка пред управлението, за да ви платят гаранциите. Но всичките пари и връзки на света няма да махнат от досиетата ви краткото и ясно обвинение: хулиганство и опит за извършване на престъпление от общ характер. А според законите на този щат човек с полицейско досие не може да практикува право, не може да заема държавна служба и не може да получи лиценз за търговия с ценни книжа. Нещо, което едва ли ще се хареса на татенцата ви…

Замълча за момент, после хладно нареди:

— А сега хвърлете оръжията!

За известно време никой не помръдна.

— Казах: хвърлете оръжието! — кресна колкото й глас държи.

В последвалата тишина се разнесе тихо дрънчене, после второ. Бухалките се търкулнаха на асфалта. Последва ги по-слабото потракване на захвърления нож. Хейуърд направи една преднамерено дълга пауза, после леко отстъпи назад.

— Полицай Карлин.

Гигантът мигом изникна до нея.

— Да ги обискирам ли? — попита той.

Хейуърд поклати глава и отново се втренчи в групичката.

— Шофьорските ви книжки! — заповяда. — Хвърлете ги на земята!

След кратко колебание младежът отпред бръкна в джоба на якето си, измъкна ламинираната карта от портфейла си и я пусна на земята. Останалите го последваха.

— Утре сутринта ще си ги получите обратно на Полис Плаза — мрачно ги огледа тя. — Потърсете сержант Хейуърд. А сега искам да ви видя как тръгвате към Сентрал Парк Уест, където ще се разпръснете. Никакви кръчми, никакъв хазарт. Отивате си право у дома, ясно?

Отговори й мълчание.

— Нещо не ви чувам! — изрева с мощен глас Карлин и хлапаците подскочиха.

— Ясно — хорово отговориха те.

— Тогава изчезвайте! — подкани ги Хейуърд, но групата остана закована на мястото си.

— Хайде, чупката! — излая заплашително тя. Младежите се размърдаха — бавно, а след това все по-бързо и по-бързо — с вдървени вратове и поглед в краката си. Не след дълго се стопиха в мрака.

— Задници! — изрази мнението си Карлин, после се извърна да я погледне: — Дали наистина има толкова жертви?

Хейуърд изсумтя и се наведе да събере документите и оръжията.

— Глупости! Но ако подобни слухове продължават да витаят из града, типове като тези ще продължат да създават проблеми. — Подаде му документите, после с въздишка добави: — Хайде, да вървим да докладваме и да видим дали тази вечер изобщо ще стигнем до леглата си. Защото утре ни чака яко дърво заради инцидента в онези тунели.

— Не и тоя път — ухили се Карлин.

— За втори път го казваш — погледна го любопитно

Хейуърд. — Какво имаш предвид?

— Че праведните ще възтържествуват, макар и еднократно, а дървото ще го отнесе Милър.

— Кога точно те споходи това пророческо прозрение?

— В момента, в който научих, че нашето приятелче Биъл — същото, което преди малко натовари в линейката, се пада син на някой си Стивън К. Биъл.

— Сенатор Стивън Биъл? — погледна го с разширени от учудване очи Хейуърд.

Карлин кимна.

— Момчето не иска да се разчува, да не го вземат за връзкар. Но цепката на кратуната му вероятно ще го направи по-словоохотлив.

Хейуърд постоя неподвижна още няколко секунди, после поклати глава и тръгна към Широката поляна.

— Хей, сержант! — подвикна след нея Карлин.

— Какво?

— Защо ме накара да се отдръпна от ония лайнари?

— За да им покажа, че не ме е страх и наистина ще изпълня заканата си.

— А щеше ли?

— Какво?

— Ами, да ги риташ от тук до Скарсдейл, или където беше там…

— А ти как мислиш? — изгледа го Хейуърд и предизвикателно вирна брадичка.

— Мисля… — Гигантът се поколеба за момент, после изломоти: — Мисля, че ти си една доста опасна млада госпожица, сержант…

56

Сноу се спусна под палубата на катера и започна да навлича леководолазния костюм. Тласкан от двата мощни дизела, лекият плавателен съд цепеше с лекота тъмните води на река Хъдзън. Движенията му бяха затруднени от невероятната теснотия на помещението, наблъскано с най-различна апаратура: от ехолоти и радари до последен модел система за сателитна навигация. Веднага отбеляза качеството на неопреновия костюм, който нямаше нищо общо с тези, които използваха в неговия отряд, и позволяваше свободни движения под водата. За миг съжали, че сам беше предложил проникване през утаителя, но за отстъпление вече беше късно. Корабчето се люшна, тялото му политна напред, главата му се удари болезнено в тавана на тясната каюта.

Изруга и разтърка чело. Болката беше доказателство, че не сънува. Наистина беше на борда на катер на морските „тюлени“ — въоръжени до зъби елитни бойци, изпълняващи никому неизвестна мисия. Прониза го чувство на страх, примесено с въодушевление. Ето го шанса за реабилитация, вероятно пръв и последен. Обзе го непоколебима решителност. Не, този път няма да се издъни!

Попипа рефлектора на фенерчето, прикрепено към главата му, нахлузи втората ръкавица и се качи на палубата.

Командир Рачлън прекъсна разговора си с кормчията и се обърна.

— Къде ти е боята, по дяволите? — изръмжа той. — И защо се забави толкова?

— Екипировката е малко по-различна от тази, с която съм свикнал, сър.

— Имаш на разположение цялото време на пътуването, за да свикнеш и с тази! — отсече командирът.

— Тъй вярно, сър.

Рачлън кимна на тюлена, който се навърташе наблизо:

— Оправи го, Донован.

Онзи пристъпи към Сноу и мълчаливо започна да маже страните и челото му с черна и зелена боя.

Командирът вдигна ръка и останалите тюлени се струпаха около картата, която разгъна на коленете си.